— Е? — попита няколкото присъстващи военни офицери Сюзеренът на Благопристойността. — Има ли намерение Сюзеренът на Лъча и Нокътя да защитава този свят, противно на всички съвети, на здравия разум и на честта?
Офицерите, разбира се, не знаеха. Те бяха оставили командира си, когато Смяната на перушината внезапно беше променила посоката си.
Сюзеренът на Благопристойността изигра танц на нетърпение.
— Вие не сте ми от полза, не сте от полза за клана си, като се правите на невинни. Вървете, открийте, върнете се на постовете си. Изпълнявайте дълга си както ви нарежда той, но ме дръжте в течение за плановете и делата му!
Употребата на мъжкото местоимение бе съзнателна. Макар Смяната на перушината още да не беше приключила, всички можеха да разберат и преди да опадат перата накъде духа вятърът.
Офицерите се поклониха и се втурнаха навън.
93.
Робърт
Отпадъци покриваха спокойната сега Церемониална могила. Смразяващите източни ветрове разлюляваха тревата по склоновете и разнасяха влакнестите парашути на бръшляна, довлечени от далечните планини. Тук-там градски шими се ровеха из сметта по долните тераси и търсеха сувенири.
По-високо все още стояха няколко павилиона. Около тях няколко десетки едри черни фигури лениво се пощеха и бърбореха с езика на ръцете, сякаш за тях никога не беше имало нещо по-важно от това кой с кого ще се съвъкупява и какво ще ядат следващия път.
На Робърт му се струваше, че горилите като че ли са напълно доволни от живота. „Завиждам им“ — помисли си той. В неговия случай дори още по-голяма победа не би сложила край на тревогите. Положението на Гарт все още беше доста опасно. Навярно дори повече, отколкото когато съдбата и случайността се бяха намесили, за да изненадат всички.
Животът понякога бе досаден. Непрекъснато.
Робърт насочи вниманието си към инфокладенеца и писмото, което само преди час му бяха пратили от Института по Ъплифт.
„… Разбира се, за една стара жена — особено за такава като мен, свикнала да върви по свой собствен път — е много трудно, но аз разбирам, че трябва да призная грешката си по отношение на собствения си син. Грешах в преценката си за теб и съжалявам за това.
В своя защита мога само да кажа, че външният вид може да бъде подвеждащ и че ти външно беше много вбесяващо момче. Предполагам, че би трябвало да мога да прозра под повърхността и да видя силата, която си проявил през тези тревожни месеци. Но това просто никога не ми дойде наум. Навярно съм се страхувала да проверя собствените си чувства прекалено отблизо.
Във всеки случай ще имаме много време да разговаряме за това след като настъпи мир. Нека сега завърша с това, че съм много горда с теб. Твоята родина и твоят клан ти дължат много, както и благодарната ти майка.
Колко странно, че след толкова много години, отчаял се някога да получи одобрението й, сега той го имаше и не знаеше какво да прави с него. По някаква ирония на съдбата младежът съчувстваше на майка си — беше й толкова очевидно трудно да каже всички тези неща.
Цял Гарт познаваше Меган Онийгъл като изящна дама и справедлив администратор. Единствено скитащите й съпрузи и самият Робърт знаеха другата страна, онази, която изпитваше истински ужас от постоянните задължения и въпросите на лична лоялност. Това беше първият път през целия му живот, в който Робърт си спомняше тя да му се извинява за нещо наистина важно, нещо, свързано със семейството и емоциите.
Очите му се насълзиха и Робърт обвини за това полетата на един отлитащ космически кораб, чиито пронизително виещи двигатели се чуваха чак от космодрума. Изтри страните си и се загледа в огромния лайнер — сребрист, почти ангелски във ведрата си красота, — който се издигна и прелетя над главата му по спокойния си път към космоса и отвъд него.
— Поредната група бягащи плъхове — измърмори той.
Ютакалтинг не си направи труда да се обърне и да погледне. Лежеше, опрян на лакти, и гледаше сивите води.
— Галактянските гости вече се забавляваха повече, отколкото са заплатили, Робърт. Церемонията на Ъплифта им дойде много. За повечето от тях перспективата на космическата битка и обсада е много по-малко примамлива.
— На мен ми беше достатъчно дори и само едно от всичко това — прибави Фибен Болгър, без да отваря очи. Той лежеше малко по-надолу, с глава в скута на Гейлит. За момента тя също нямаше какво да каже и съсредоточено започна да разплита няколко възела в козината му, като внимаваше за все още незарасналите му черно-сини натъртвания. Йо-Йо пощеше един от краката на Фибен.