По-късно се проведоха продължителни консултации с Великия екзаминатор, с Коулт и с Кордуейнър Апелб. Всички те искаха неговия съвет. И той се постара да не ги разочарова.
Към пладне Робърт Онийгъл го дръпна настрани и отново му предложи идеята за бягство. Младият човек искаше да се изтръгне от затвора им на Церемониалната могила и да тръгне заедно с Фибен срещу губруанците. Всички знаеха за сраженията в планините и Робърт искаше да помогне на Атаклена.
Ютакалтинг му съчувстваше.
— Но ти се подценяваш, синко — каза той на младежа.
Робърт премигна.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че губруанските военни вече отлично съзнават колко опасни сте вие с Фибен. И навярно поради известни дребни усилия от моя страна включват в списъка си и мен. Защо мислиш поддържат такива патрули, когато сигурно имат други неотложни нужди?
Той посочи машината, която обикаляше точно извън периметъра на институтската територия. Нямаше съмнение, че дори охладителните шахти, водещи към енергостанциите, се наблюдават от сложни смъртоносни роботи. Робърт беше предложил да използват безмоторни планери, но врагът сигурно вече знаеше и този вълконски трик. Беше получил скъпо струващи уроци.
— По този начин ние помагаме на Атаклена — каза Ютакалтинг. — Като се подиграваме на врага, като се смеем, сякаш си мислим за нещо специално, което те не притежават. Като плашим същества, които си заслужават това, загдето нямат чувство за хумор.
Робърт не даде никакъв външен знак, за да покаже, че разбира. Но Ютакалтинг се зарадва, когато разпозна глифа, оформен от младия човек: прост вариант на киниулун. И се засмя. Очевидно Робърт го беше научил — и заслужил — от Атаклена.
— Да, странни ми осиновени синко. Ние трябва да държим губруанците в болезнена увереност, че момчетата ще направят онова, което правят момчетата.
По-късно обаче, по залез слънце, Ютакалтинг внезапно се изправи в тъмната си палатка и излезе навън. Втренчи се на изток и пипалцата му се развяха в търсене.
Знаеше, че някъде там дъщеря му яростно мисли. Беше научила нещо, навярно някакви новини. И сега се съсредоточаваше, сякаш животът й зависеше от това.
После краткият, обречен да свърши миг на връзка изтече. Ютакалтинг обаче не се прибра, а отиде до палатката на Робърт.
— Струва ми се, че наистина има начин да се измъкнем от тази могила — каза тимбримът на младежа. — Поне за кратко.
— Продължавайте — рече Робърт.
Ютакалтинг се усмихна.
— Не съм ли ти казвал вече — или съм казал на майка ти, — че всичко започва и свършва в Библиотеката?
99.
Галактяните
Положението беше ужасно. Единодушието се разпадаше непоправимо и Сюзеренът на Благопристойността не знаеше как да се справи с това.
Сюзеренът на Цените и Предпазливостта почти се беше самовглъбил. Бюрокрацията функционираше по инерция, без ръководство.
А тяхната жизненоважна трета част, тяхната сила и смелост, Сюзеренът на Лъча и Нокътя, не отговаряше на молбите им за конклав. Всъщност той като че ли твърдо държеше курс, който можеше да доведе не само до самоунищожението им, но и навярно до огромни опустошения на този деликатен свят. Ако това се случеше, ударът върху вече разклатената чест на тази експедиция, на този клон от клана Гууксюй-Губру, щеше да бъде катастрофален.
И все пак какво би могъл да стори Сюзеренът на Благопристойността? Господарите на Курника, заети с проблеми по-близки до дома, не им предлагаха полезен съвет. Те бяха разчитали на Триумвирата да се обедини, да смени перушината си и да постигне мъдро единодушие. Но Смяната на перушината беше тръгнала в погрешна, в отчаяно погрешна посока. И не бяха постигнали мъдрост.
Сюзеренът на Благопристойността изпитваше тъга и безнадеждност, далеч надхвърлящи границите, присъщи за лидер, насочил кораба си към опасности — дори повече от жрец, прокълнат да присъства на светотатство.
Загубата бе огромна и лична, а и много древна в сърцето на расата. Наистина, поникналите под белия пух пера вече бяха червени. Но имаше губруански кралици, постигнали своята женственост без радостното задоволство и помощта на другите двама, които да споделят удоволствието, честта, славата.
Най-голямата й амбиция се беше превърнала в действителност и това бе безплодна перспектива, самотна и болезнена.
Сюзеренът на Благопристойността мушна клюн под ръката си и по начина на собствения си народ тихо заплака.