— Безумци! — извика Фибен, щом чу началото на декларацията. Гледаха един преносим холовизор на склона на Церемониалната могила.
Гейлит му махна да замълчи.
— Тихо, Фибен. Остави ме да слушам.
Но значението на посланието беше очевидно още от първите няколко изречения. Колони партизани, облечени в униформи от домотъкан плат, твърдо маршируваха през откритите, оголени от зимата поля. Два взвода кавалеристи яздеха от двете страни на дрипавата армия. Маршируващите шими нервно се хилеха и поглеждаха към небето, стискайки пленените си или направени в планината оръжия. Но мрачната им решителност не можеше да се сбърка.
Когато камерата се отдалечи, Фибен направи бърза сметка.
— Това са всички — със страхопочитание каза той. — Искам да кажа, че като се отчетат последните нещастни случаи, това са всички, които имат някакъв опит или могат да бъдат изобщо от полза в битка. Значи или всичко, или нищо. — Шенът поклати глава. — Да ми вземат синята карта, ако мога да разбера какво се надява да постигне.
— Забрави за синята си карта — изсумтя Гейлит. — И трябва да добавя, че тя много добре знае какво прави, Фибен.
— Но градските бунтовници бяха изклани в Сайнд!
Тя поклати глава.
— Тогава не знаехме преимуществата си. Не бяхме постигнали никакво уважение или статус. Освен това там нямаше никакви свидетели. А планинските сили са печелили победи. Бяха признати. И сега Петте галактики ни гледат… О, Атаклена знае какво прави. Просто не мислех, че положението е толкова отчаяно.
Седяха и наблюдаваха бавното напредване на въстаниците през оголените от зимата поля. И изведнъж Фибен възкликна.
— Какво? — попита Гейлит, после подсвирна от изненада.
Там, въоръжена със саблепушка, наред с другите шимски войници, крачеше Силви. Явно не се чувстваше неудобно с оръжие — всъщност тя, изглежда, беше единственият остров на будистко спокойствие сред морето от нервни неошимпанзета.
„Кой да си помисли? — зачуди се Гейлит. — Точно пък тя!“
Продължиха да гледат. Просто нямаше какво друго да правят.
107.
Галактяните
— С това трябва да се справим деликатно, внимателно, честно! — заяви Сюзеренът на Благопристойността. — Ако е необходимо, трябва да се срещнем с тях лице в лице.
— Но цената! — извика Сюзеренът на Цените и Предпазливостта. — Трябва да се очакват загуби!
Върховният жрец леко се наведе от пръта си и тихо запя на младшия си колега.
— Единодушие, единодушие… Сподели с мен хармонично и мъдро мнение. Нашият клан загуби тук много и е в ужасна опасност да загуби още повече. Но ние още не сме загубили онова, което ще ни поддържа дори нощем, дори в мрак — благородството си. Честта си.
Започнаха да се полюляват заедно. Надигна се мелодия с един-единствен текст:
— Дзуууун…
Ех, ако силната им трета част беше тук! Сливането изглеждаше толкова близо. На Сюзерена на Лъча и Нокътя беше пратено послание, което настояваше да се върне при тях, да се присъедини към тях, да стане най-после едно с тях.
„Как — зачуди се Сюзеренът на Благопристойността. — Как би могъл да устои на познанието, заключението, осъзнаването най-после, че съдбата му е да е мой мъж? Възможно ли е някой да е толкова упорит? Ние тримата все още можем да бъдем щастливи!“
Но пристигна куриер с новина, която пораждаше отчаяние. Бойният крайцер в залива отлетял и се насочвал към вътрешността на континента с ескорта си. Сюзеренът на Лъча и Нокътя беше решил да действа. Никакво единодушие нямаше да го възпре.
Върховният жрец скърбеше.
„А можехме да бъдем щастливи.“
108.
Атаклена
— Е, това може да е нашият отговор — примирено отбеляза Лидия.
Атаклена откъсна вниманието си от трудната задача да направлява коня. През повечето време тя просто оставяше животното да следва другите. За щастие, то беше нежно същество и реагираше добре на песента на короната й.
Тя се втренчи в разкъсаните облаци на запад, накъдето й сочеше Лидия Маккю — много от шимите вече се бяха обърнали натам, — и видя блясъка на летящи машини. Кенира приближаващите се сили. Смущение… решителност… фанатизъм… съжаление… омраза… объркани чувства я бомбардираха от корабите. Но над всичко бе ясно едно.
Губруанците идваха с огромна и съкрушителна мощ.
Далечните точици започнаха да придобиват форма.
— Струва ми се, че си права, Лидия — каза Атаклена на приятелката си. — Изглежда, това наистина е отговорът.
Жената от морската пехота преглътна.
— Да наредя ли разпръскване? Може би някои ще успеят да се измъкнат. — Гласът й бе изпълнен със съмнение.