Атаклена поклати глава и оформи тъжен глиф.
— Не. Трябва да изиграем играта докрай. Събери всички части. Кавалерията да докара всички на ей оня хълм.
— Някаква конкретна причина да ги улесняваме?
Нещото над развяващите се пипалца на Атаклена отказваше да се превърне в глиф на отчаяние.
— Да — отвърна тя. — Има причина. Най-добрата причина на света.
109.
Галактяните
Подполковникът на Войниците на Нокътя наблюдаваше дрипавата армия от въстаници на холоекрана и слушаше върховния си командир, който крещеше от радост:
— Те ще горят, ще димят, ще се разсипят на пепел под нашия огън!
Подполковникът се почувства нещастен. Това беше невъздържан език, лишен от подходящо обмисляне на последствията. Дълбоко в себе си подполковникът знаеше, че дори най-блестящите военни планове се опропастяват, ако не отчитат такива неща като цена, предпазливост и благопристойност. Равновесието беше същината на единодушието, основата на оцеляването.
И все пак, предизвикателството на земянитите беше доблестно! То можеше да бъде пренебрегнато. Или дори посрещнато с подходящ Излишък на сили. Но това, което сега планираше лидерът на армията, бе неприятно. Методите му бяха крайни.
Подполковникът забеляза, че вече е започнал да мисли за Сюзерена на Лъча и Нокътя като за княз. Сюзеренът на Лъча и Нокътя беше блестящ водач и вдъхновяваше подчинените си, но сега, като княз, той изглеждаше сляп за истината.
Дори само това, че си мислеше за командира си по този критичен начин, предизвика у подполковника физическа болка. Конфликтът бе дълбок и вътрешен.
Вратите на главния асансьор се отвориха и на командната платформа излязоха трима белопери пратеници — жрец, бюрократ и един от офицерите, който беше дезертирал при другите Сюзерени. Те закрачиха към адмирала и поднесоха кутия от богато инкрустирано дърво. Като трепереше, Сюзеренът на Лъча и Нокътя нареди да я отворят.
Вътре лежеше едно-единствено пищно перо, оцветено в различни нюанси на червеното по цялата си дължина освен по самото връхче.
— Лъжци! Измамници! Очевиден номер! — извика адмиралът и блъсна кутията от ръцете на стреснатия куриер.
Подполковникът зяпна, когато перото се понесе във вихрите от въздушните циркулатори и падна на платформата. Беше светотатство да го оставят да лежи там и все пак подполковникът не посмя да се приближи и да го вдигне.
Как можеше командирът да пренебрегва това? Как можеше да отказва да приеме богатите сини багри, вече плъзнали в корените на собствения му пух?
— Смяната на перушината може да се обърне — извика Сюзеренът на Лъча и Нокътя. — И това ще стане, ако спечелим победа!
Само че онова, което предлагаше той, нямаше да е победа, а клане.
— Земянитите се събират, групират, скупчват на един-единствен хълм — докладва един от помощниците. — Те ни дават, предлагат, представят една-единствена, проста мишена!
Подполковникът въздъхна. Не трябваше да е жрец, за да каже какво означава това. Земянитите, осъзнавайки, че няма да има честна битка, се бяха събрали, за да направят унищожаването си лесно. Тъй като животът им вече бе загубен, имаше само една възможна причина.
„Правят го, за да защитят деликатната екосистема на този свят. Нали целта на наемането на планетата в края на краищата е да се спаси Гарт.“ В самата им безпомощност подполковникът съзря и усети горчиво поражение. Земянитите бяха принудили губруанците да избират между сила и чест.
Червеното перо бе омагьосало подполковника, багрите му кипяха в кръвта му.
— Ще подготвя моите Войници на Нокътя да се спуснат, да се срещнат със земянитите — предложи подполковникът с надежда. — Ще се приземим, ще настъпим, ще атакуваме с равен брой, леко въоръжени, без роботи.
— Не! Не трябва, няма, не ще го сторите! Грижливо съм определил роли за всичките си сили. Трябват ми, нуждая се от тях за битката с тенанините! Излишно прахосване няма да има! А сега внимавайте! В този момент, в този миг земянитите долу ще почувстват, изтърпят, понесат моето справедливо отмъщение! — извика Сюзеренът на Лъча и Нокътя. — Заповядвам да бъдат свалени предпазителите на оръжията за масово унищожение. Ние ще изпепелим тази долина и следващата, и следващата, докато целият живот в тези планини…
Така и не успя да довърши заповедта си. Подполковникът премигна, после пусна саблепистолета си на платформата до разполовеното тяло на командира си.
Подполковникът потръпна. Лежащото на земята тяло ясно показваше багрите на царствеността. Кръвта на адмирала се смеси със синята княжеска перушина и се разля по платформата, за да се присъедини най-после към единственото червено перо на неговата царица.