— Информирайте, кажете, предайте на Сюзерена на Благопристойността, че съм се поставил под арест в очакване на изхода, резултата, определянето на участта ми — каза подполковникът на зашеметените си подчинени. — Отнасяйте се до Техни Величества за това какво трябва да се направи.
Доста време — изцяло по инерция — специалната част продължи към върха на хълма, където се бяха събрали и чакаха земянитите. Никой не говореше. На командната платформа нямаше абсолютно никакво движение.
Докладът само потвърди онова, което вече знаеха. Над губруанския административен център се беше спуснал траурен покров. Вече бившият Сюзерен на Благопристойността и бившият Сюзерен на Цените и Предпазливостта заедно напяваха тъжна заупокойна песен.
Такива огромни надежди, такива прекрасни перспективи бяха имали, когато бяха поели към това място, към тази планета, към тази окаяна точица в празния космос. Господарите на Курника толкова внимателно бяха планирали подходящата пещ, правилната фурна и съвсем точните съставки — трима от най-добрите, три превъзходни продукта на генни манипулации, каймака на расата.
„Ние бяхме пратени да донесем у дома единодушие — помисли си новата царица. — И това единодушие е постигнато. Но то е в пепел. Ние сгрешихме, като мислехме, че е време да се преборим за величие.“
О, много фактори бяха допринесли за всичко това. Само ако първият кандидат на Цените и Предпазливостта не бе загинал… Само ако не бяха заблудени на два пъти от мошеника тимбрим и неговите „гартляни“… Само ако земянитите не се бяха оказали толкова вълконски хитри и не се бяха възползвали от всяка тяхна слабост — тази последна маневра например, с която принудиха губруанските войници да избират между безчестие и цареубийство…
„Но нищо не е случайно — каза си тя. — Те не биха могли да се възползват, ако ние не бяхме показали недостатъците си.“
Това беше единодушието, за което щяха да докладват на Господарите на Курника. Че в тази обречена експедиция е имало слабости, провали, грешки, които са се проявявали при изпитание.
Това щеше да е ценна информация.
„Нека това ме утеши за стерилните ми, безплодни яйца“ — помисли си тя, докато утешаваше единствения си останал партньор и любовник.
На пратениците даде само една кратка заповед.
— Предайте на подполковника нашата прошка, нашата амнистия, нашето опрощение. И нека специалната част се върне в базата.
Скоро смъртоносните крайцери се обърнаха и се насочиха към дома, оставяйки планината и долината на онези, които ги искаха толкова силно.
110.
Атаклена
Шимите зяпнаха от удивление, когато Смъртта, изглежда, промени решението си. Лидия Маккю премига към отдалечаващите се крайцери и поклати глава.
— Ти си знаела — каза тя на Атаклена почти обвиняващо. — Ти си знаела!
Атаклена се усмихна. Пипалцата й доловиха във въздуха слаби, тъжни следи.
— И да бях сгрешила, това пак щеше да е най-доблестното, което можехме да сторим. Ужасно се радвам обаче да открия, че съм била права.
Седма част
Вълконите
111.
Фибен
— Всеблаго, как мразя церемониите!
Забележката му докара сръгване в ребрата.
— Стига си шавал, Фибен. Целият свят гледа!
Той въздъхна и направи усилие да стои изправен. Не можеше да не си спомни за Саймън Левин и за последния път, когато заедно бяха стояли мирно почти на същото място. „Някои неща никога не се променят“ — помисли си той. Сега Гейлит беше тази, която го сбутваше, за да се опита да изглежда важен.
Защо всички, които го обичаха, непрекъснато се опитваха да поправят стойката му?
— Щом са искали клиентите им да изглеждат изящни, да бяха ъплифтирали… Ох!
Лактите на Гейлит бяха определено много по-остри от тези на Саймън. Ноздрите на Фибен се разшириха и той ядосано изсумтя. Гейлит, в добре ушитата си нова униформа, може би се радваше, че е тук, но беше ли питал някой него дали иска проклетия медал? Не, разбира се, че не. Никой никога не го питаше за нищо.
Най-после трижди проклетият тенанински адмирал завърши мънкащата си, отегчителна проповед за добродетелите и традицията. Последваха слаби ръкопляскания. Дори Гейлит изглеждаше облекчена, когато едрият галактянин се върна на мястото си. Уви, толкова много други като че ли искаха да държат речи.