Силви се върна на мястото си, след като получи собствената си награда. Роклята не можеше съвсем да скрие закръгления й корем. Още една промяна, с която Фибен трябваше да привикне съвсем скоро.
Гейлит прегърна Силви и после на свой ред пристъпи към подиума. Този път ръкоплясканията и аплодисментите бяха толкова продължителни, че Меган Онийгъл трябваше да направи знак за тишина.
Но когато Гейлит заговори, думите й не бяха онзи възвишен победен химн, който тълпата очевидно очакваше.
— Животът не е справедлив — каза тя. Мърморенето на публиката утихна, а Гейлит огледа събралите се, сякаш се взираше във всекиго поотделно. — Всеки, който твърди, че е така, или дори само че така би трябвало да бъде, е глупак или нещо още по-лошо. Животът може да бъде жесток. Номерата на Ифни могат да бъдат капризни игри на шанс и случайност. Или хладните уравнения ще ви повалят, ако допуснете дори една грешка в космоса, или пък ще ви прегазят, ако слезете от тротоара в неподходящ момент и се опитате прекалено бързо да догоните автобуса… Това не е най-прекрасният от всички възможни светове. Защото ако беше така, щеше ли да има някаква логика? Тирания? Беззаконие? Дори еволюцията, този извор на разнообразието и сърце на природата, често е безчувствен процес, в който единствено смъртта може да породи нов живот. — Гейлит поклати глава. — Не, животът не е честен. Вселената не е справедлива. И все пак… и все пак, и да не е справедлив, животът поне може да бъде красив. Огледайте се. Вижте този прекрасен, тъжен свят, който е наш дом. Взрете се в Гарт!
Церемонията се провеждаше на възвишенията точно на юг от новия филиал на Библиотеката, на ливада с изглед във всички посоки. На запад се виждаше Силмарско море, чиято сиво-синя повърхност беше обагрена от петна растителен живот и бе осеяна с разпенените следи на подводни същества. Отгоре беше синьото небе, изчистено от последната зимна буря. Островите блестяха на утринните слънчеви лъчи като далечни вълшебни царства.
На север от ливадата се извисяваше бежовата кула на филиала на Библиотеката — хранилището на древното познание. Новозасадени дървета от две десетки планети леко се полюляваха на галещия огромния монолит ветрец.
На изток и на юг, отвъд водите на Аспинал Бей, се простираше долината Сайнд, вече започнала да напъпва с първите зелени филизи, които изпълваха въздуха с пролетни аромати. А в далечината се извисяваше планина Мулун, напомняща на заспал титан, готов да отхвърли от раменете си зимната снежна наметка.
— Собственият ни нищожен живот, нашият вид и дори нашият клан са ужасно важни за нас, но какво представляват те за всичко това? За този развъдник на творението? Именно за него си струваше да се борим. Защитата на всичко това — Гейлит махна с ръка към морето, небето, долината и планините, — ето в какво се състои нашият успех. Ние, земянитите, знаем по-добре от останалите колко несправедлив може да бъде животът. Навярно от времето на Прародителите няма друг клан, който да разбира това толкова добре. Нашите любими човешки патрони едва не унищожиха нашата още по-любима Земя, преди да се научат на мъдрост. Шимите, делфините и горилите са само част от онова, което е щяло да бъде загубено, ако те не са били помъдрели навреме.
Гласът й стана съвсем тих.
— Както преди петдесет хиляди години са изчезнали истинските гартляни, преди изобщо да имат възможността да премигнат удивено към нощното небе и за пръв път да се запитат каква ли е тази светлина, която проблясва в ума им.
Гейлит поклати глава.
— Да, приятели. Борбата за защита на Потенциала продължава от много еони. Тя не свършва дотук. Всъщност възможно е никога да не свърши.
Когато Гейлит слезе от трибуната, отначало настъпи само продължителна, зашеметена тишина. Последвалите аплодисменти бяха разпокъсани и неспокойни. Но когато се върна в прегръдките на Силви и Фибен, Гейлит леко се усмихваше.
— Каза им го — прошепна й той.
После неизбежно дойде и неговият ред. Меган Онийгъл прочете списък на постиженията му, който очевидно беше минал под секирата на някой редактор, за да скрие колко мръсни, смърдящи и изцяло основани на чист късмет бяха те. Прочетено на глас по този начин, всичко му изглеждаше непознато. Фибен изобщо не си спомняше да е правил и половината от нещата, които му се приписваха.
Не знаеше защо е избран да излезе последен. Навярно от чиста злоба. Да излезе след думите на Гейлит си беше чисто самоубийство.
Меган го извика. Омразните обувки едва не го накараха да се спъне, докато се приближаваше към подиума. Той отдаде чест на планетарния координатор и се опита да се изпъне, когато тя го закичи с някакъв лъскав медал и с отличителните знаци на запасен полковник от Гартските сили за отбрана. Аплодисментите на тълпата, особено на шимите, накараха ушите му да пламнат и стана дори още по-зле, когато, следвайки инструкциите на Гейлит, Фибен се ухили и махна с ръка към камерите.