Сега Силви беше само на няколко тераси над него. Поклащаше розовото си дупе и се хилеше. По лицето му избиха капчици пот. Мъжете човеци имаха свои собствени визуални дразнители: заоблени женски гърди, тазове и гладка женска кожа. Но те не можеха изобщо да се сравняват с електрическия ток, който разтърсваше мъжкото шимпанзе от малко цвят на съответното място.
Фибен яростно разтърси глава.
„Навън! Не при нея! Ти искаш навън!“
Той се закатери по ръбовете, докато не се отдалечи достатъчно от дупката, а после запълзя на четири крака.
Силви се наведе над него, две равнища нагоре. Ароматът й се усещаше въпреки лютивата миризма в залата и караше ноздрите на Фибен да пламтят.
Той внезапно разтърси глава. Долавяше някакъв друг остър мирис, наситено зловоние, чийто източник, изглежда, беше съвсем близо.
С кутрето на лявата си ръка опипа терасата, на която възнамеряваше да се покатери. Пръстът му залепна за нея с изгаряща болка. Фибен извика и се дръпна.
Уви, инстинктът му го подведе и той автоматично лапна пръста си. Едва не повърна от гадния вкус.
Наистина затруднено положение. Ако се опиташе да се качи по-нагоре, лепкавото парещо вещество щеше да го задържи. Ако се върнеше, най-вероятно щеше да падне в дупката!
Лабиринтът от капани обясняваше онова, което го беше озадачило по-рано. Не беше за чудене, че шените само бяха заобиколили могилата в мига, в който Силви беше показала розовото си! Те знаеха, че само най-възбуденият или глупав ще се осмели да се опита да се качи. Другите се задоволяваха да гледат. Танцът на Силви беше само първата част от представлението.
А ако някое щастливо копеле успееше? Е, тогава всички щяха да получат допълнителното удоволствие!
Самата мисъл го отвращаваше! Частните споделяния бяха естествени, разбира се. Но тази публична похотливост беше гадна!
Вече бе преодолял по-голямата част от пътя. Чувстваше как кръвта му се движи по-бързо във вените. Силви леко се залюля към него и той си представи, че вече я докосва. Музикантите ускоряваха темпото и прожекторите отново започнаха да премигват като мълнии. Отекваха изкуствени гръмотевици. Фибен усети няколко паднали капчици, като начало на дъждовна буря.
Силви танцуваше под светлините и възбуждаше все повече тълпата. Той облиза устни и почувства колко силно го привлича тя.
И изведнъж Фибен видя малък зелен светещ знак, блеснал зад рамото на танцьорката.
На него пишеше „ИЗХОД“.
Болката, изтощението и напрежението изчезнаха. Почувства се някак си извисен над шума и врявата и си спомни с внезапна яснота нещо, което му беше казала Атаклена малко преди да напусне лагера в планините, за да поеме към града.
— Веднъж баща ми ми даде нещо, Фибен. Това е стих „хайку“, на един земянитски диалект, наречен „японски“. Искам да го вземеш със себе си.
— Японски ли — възрази той. — На него говорят на Земята и на Калафия, но на Гарт няма и стотина шими и човеци, които да го знаят!
Но Атаклена само поклати глава.
— Аз също не го знам. Но ще ти го дам така, както бе даден на мен.
Фибен премигна и ненадейният миг на облекчение се стопи. Буквите все още блестяха като зелено убежище.
Всичко отстъпи назад — шумът, миризмите, острите ужилвания на малките дъждовни капчици. Фибен вече се чувстваше лек и силен. Ръцете и краката му сякаш бяха загубили тежестта си.
Той приклекна, отскочи и се приземи на ръба на следващата тераса. Пръстите на краката му бяха на сантиметри от изгарящия замаскиран клей. Тълпата изрева, а Силви отстъпи назад и запляска с ръце.
Фибен се засмя. После бързо заудря по гърдите си, както беше виждал да правят горилите, следвайки ритъма на гърмящите барабани. Публиката обезумя.
Ухилен, той мина покрай лепилото, като следваше очертанията му по-скоро инстинктивно, отколкото според размитата разлика в цветовете. Широко разперил ръце за равновесие, шимът се опитваше да направи гледката по-опасна, отколкото беше в действителност.
Первазът завършваше с „дърво“ — направено от фибростъкло и зелени пластмасови ленти, — което се извисяваше над могилата.
Разбира се, това беше примамка за глупаци. Фибен не си губи времето да я разглежда. Той скочи и леко дръпна най-близкия клон, а после се приземи и неуверено се олюля, като накара онези долу да затаят дъх.
Клонът реагира миг след като го докосна… след точно толкова време, колкото да се хване здраво за него. Като че ли цялото дърво започна да се извива. Вейките се превърнаха във въжета, които щяха да откъснат ръката му, ако все още се държеше за тях.