Развеселен, Фибен отново скочи, хвана едно люлеещо се въже, прелетя над последните две тераси — и изненаданата танцьорка — и продължи към джунглата от подпорни греди и жици горе.
Пусна въжето в последния момент и успя да се задържи с приклякане върху някаква тясна летва. Около него имаше купчина прожектори и неотворени капани. Със смях прескочи препятствията и изрита надолу кофи с някакво горещо кашкаво вещество. Пръските попаднаха върху оркестъра и музикантите се разбягаха.
Играта с капаните вече му беше ясна. Очевидно загадката нямаше друго решение освен онова, което беше приложил той, избягвайки последните няколко тераси.
С други думи, трябваше да изхитрува.
Значи могилата не беше честно изпитание.
— Копелета такива! — промърмори той.
Екзалтацията му започваше да отшумява, а с нея и част от временното му усещане за неуязвимост. Очевидно Атаклена му беше дала прощалния дар, хипнотичното очарование на стиховете, за да му помогне, ако се окаже в задънена улица. Каквото и да беше това, той знаеше, че не трябва да насилва късмета си.
Време беше да изчезва.
Фибен се наведе към един от прожекторите и го завъртя така, че лъчът се плъзна през цялата зала и освети губруанеца. Птицеподобното същество изписка и се присви под внезапния блясък.
Двамата шими, които споделяха ложата за високопоставени гости, се хвърлиха да търсят убежище, защото бойните роботи ненадейно се завъртяха и започнаха да стрелят. Фибен скочи от гредата си точно преди прожекторът да експлодира в дъжд от метал и стъкло.
Претърколи се и се изправи на върха на могилата. Царят на Планината! Опита да скрие куцането си и помаха на тълпата. Залата се разтърси от аплодисменти.
Но аплодисментите рязко спряха, когато той се обърна и пристъпи към Силви.
Това беше наградата. Обикновените мъжки шимпанзета в джунглата не се срамуваха да се съвкупяват пред други и дори ъплифтираните неошими „се споделяха“ при подходящо време и място. При тях отсъстваха ревността и табуто за публичност, които правеха мъжките човеци толкова странни.
Кулминацията на вечерта беше настъпила много по-рано, отколкото бе планирал губруанецът, и по начин, който навярно не му се харесваше, но урокът принципно си оставаше пак същият. Онези долу си търсеха с кого да се споделят и всички уроци оставаха в подсъзнанието им.
Птицеподобната маска на Силви беше част от хипнозата. Голите й зъби блеснаха, когато тя завъртя дупето си към него. Лентите на полата й се развихриха и разкриха предизвикателния цвят. Сега дори онези типове в ципокостюмите зяпаха и облизваха устните си в очакване, забравили за свадата си с него. В този момент той беше техният герой, беше всеки от тях.
Фибен сподави прилива на срам. „Ние не сме толкова лоши… не и когато си спомниш, че сме само на триста години. Губруанците искат да се чувстваме почти като животни, за да бъдем безвредни. Но съм чувал, че дори и човеците понякога изпадат в това състояние и се връщат в някогашните дни.“
Силви примлясна към него, когато я приближи. Фибен почувства мощно присвиване в слабините си, когато тя приклекна, за да го почака. Той протегна ръка към нея и я сграбчи за рамото.
После я завъртя с лице към себе си и напрегна сили, за да я накара да се изправи.
Аплодиращата тълпа смутено замърмори. Силви премигна към него в изненадата на придошлите хормони. За Фибен бе очевидно, че сигурно е взела някакъв опиат, за да изпадне в това състояние.
— От-отпред ли? — заекна тя. — Но Голямата човка ми к-каза, че иска да изглежда естествено…
Фибен хвана лицето й в ръце. Маската имаше много сложни закопчалки, затова той се наведе покрай стърчащата човка и нежно целуна шимито, без да я сваля.
— Прибери се у дома при съпрузите си — каза той. — Не позволявай на враговете ни да те посрамват.
Силви се олюля, сякаш я беше ударил.
Фибен се обърна към тълпата и вдигна ръце.
— Деца на вълконите от Земята! — извика той. — Всички! Приберете се у дома при съпрузите си! Заедно с патроните си ние ще проведем наш собствен Ъплифт. Не се нуждаем от И-титата, за да ни казват как да го правим!
От тълпата се надигна нисък ужасен тътен. Фибен видя, че губруанецът на балкона цвърчи в някаква малка кутийка. Навярно викаше подкрепление.
— Вървете си у дома! — повтори той. — И не позволявайте на чужденците да ни превръщат в зрелище!
Ропотът долу се усили. Тук-там се виждаха намръщени лица. Той се надяваше, че започват да изпитват срам. Веждите им се бърчеха от неспокойни мисли.