Смрадобомба. Нечия представа за мръсен номер.
„И ми се струва, че зная чия.“ — каза си Фибен и хвърли поглед към Ютакалтинг. Спомни си как стройният тимбримски посланик се беше усмихнал, когато Суойо, малката надута синтианка, започна последната си реч. Да, Фибен с готовност би се заклел върху книгата на Дарвин, че именно в онзи момент, короната от сребристи пипалца на Ютакалтинг се беше вдигнала и посланикът се бе усмихнал в сладостно очакване.
Фибен поклати глава. Въпреки прословутата си психическа сетивност никой тимбрим не би могъл да предизвика подобен инцидент само със силата на волята си.
Не и ако всичко не е било предварително уредено, естествено.
Синтианският кораб издигна носа си, плъзна се по полето на безопасно разстояние, после със силен вой се понесе към облаците.
По команда на полковник Мейвън Почетната стража застана мирно за последен път. Планетарният координатор и двамата посланици минаха на церемониален преглед.
Можеше и да е плод на въображението му, но Фибен беше сигурен, че за миг Ютакалтинг се позабави точно пред него. Бе уверен, че едното от големите, заобиколени със сребристо очи, погледна право към него.
А другото му намигна.
Фибен въздъхна и си помисли: „Много смешно! Всички можем да се превърнем в пушечно месо само след седмица, а ти си правиш шегички.“
Надяваше се, че тимбримският пратеник ще долови сарказма в ума му.
2.
Атаклена
Пипалцата около главата й се раздвижиха от раздразнение.
Един от човеците, чакащи за аудиенция при Планетарния координатор, озадачено се огледа и се отдалечи от Атаклена, без напълно да съзнава защо се е разтревожил така внезапно. Може би беше естествен, макар и примитивен емпат. Някои мъже и жени бяха способни да кенират тимбримски глифове, макар че малцина бяха обучени да различават нещо повече от смътни емоции.
В другия край на чакалнята, застанал сред малка група човеци, баща й внезапно вдигна глава. Собствената му корона остана спокойна и неподвижна, но Ютакалтинг килна глава и се пообърна да я погледне с едновременно насмешливо и леко развеселено изражение.
Това обаче не премахна яда й. В тази тълпа от земянити й беше трудно да се успокои. „Карикатури“ — презрително си помисли Атаклена, макар отлично да разбираше, че това е едновременно неучтиво и несправедливо. Разбира се, земянитите не можеха да бъдат други — едно от най-странните племена на галактическата сцена от еони. Но това не означаваше, че тя трябва да ги харесва!
Видя, че баща й се смее на нещо, казано от един от земните офицери, и се зачуди как ли го прави. Как го понася така добре?
„Никога няма да усвоя тези спокойни, уверени маниери. Никога няма да мога да го накарам да се гордее с мен.“
Искаше й се Ютакалтинг да привърши със земянитите, за да могат да поговорят. След няколко минути Робърт Онийгъл щеше да пристигне и да я вземе, а тя искаше да се опита още веднъж да убеди баща си да не я отпраща с младия човек.
„Мога да бъда от полза. Зная, че мога! Не трябва да ме отпраща в планините като някое дете!“
Тя бързо се стегна, преди над главата й да се оформи някой нов гневен глиф, и пристъпи към двама офицери човеци, които стояха наблизо, увлечени в сериозен разговор. Говореха на англически — най-често използвания земен език.
— Виж — каза първият. — Всичко, което в действителност знаем, е, че земен изследователски кораб се е натъкнал на нещо странно и напълно неочаквано в един от древните звездни купове в края на галактиката.
— Но на какво? — попита другият. — Какво са открили? Ти се занимаваш с извънземните изследвания, Алис. Имаш ли някаква представа какво толкова са намерили делфините, че да предизвика такова вълнение?
Женският земянит сви рамене.
— Не зная. Но дори само намеците в първия излъчен доклад на „Стрийкър“ накараха най-фанатичните кланове в Петте галактики да започнат да се бият помежду си с такова ожесточение, каквото не е било виждано от мегагодини. Според последните съобщения някои от схватките били адски жестоки. Сам видя колко уплашена изглеждаше преди седмица онази синтианка.
— Нещо голямо е — каза мъжът тихо. — Много голямо.
Атаклена се отдалечи, щом усети, че човеците започват да я забелязват. Още от пристигането си на Гарт беше променяла нормалната форма на тялото, фигурата и чертите си, за да заприлича повече на човешко момиче. И все пак резултатите от подобни манипулации си имаха граници, дори и при използването на тимбримските методи за телесна скулптура. Не беше възможно наистина да скрие коя е. Ако беше останала, човеците неизбежно щяха да я попитат за тимбримското мнение по текущата криза, а тя мразеше да признава пред земянити, че всъщност не знае повече от тях.