Тримата бяха започнали да спорят за принципни положения и процесът наистина ставаше забавен. Проявяваха се приятните аспекти на Триумвирата, особено когато танцуваха, пееха и се караха по по-сериозни въпроси.
Досега беше изглеждало, че полетът към положението на царица ще е праволинеен и лесен за адмирала, защото командваше още от самото начало. Сега Сюзеренът на Лъча и Нокътя започваше да усеща, че няма да е толкова лесно.
Най-различни фракции участваха в избора на тримата лидери на Експедиционните сили, защото Господарите на Курника у дома се надяваха точно от тази Тройка да се появи нова, единна политика. За да стане това, те трябваше да са много умни и много различни.
Вече започваше да се изяснява точно колко умни и различни. Няколко от идеите, които предложиха другите, бяха хитри и доста обезкуражаващи. За него.
„Те са прави в едно — трябваше да признае адмиралът. — Ние трябва не просто да завладеем, победим, прегазим вълконите. Трябва да ги опозорим!“
Сюзеренът на Лъча и Нокътя се беше съсредоточил толкова усилено върху военните въпроси, че бе придобил навика да гледа на партньорите си едва ли не като на пречка.
„Това беше лошо, неуместно, нелоялно от моя страна“ — помисли си адмиралът.
Всъщност бе благочестиво да се надява, че бюрократът и жрецът са толкова умни в собствените си области, колкото и той във военните дела. Ако Благопристойността и Счетоводството се справеха със задълженията си толкова блестящо, колкото той с нашествието, тяхната Тройка щеше да бъде запомнена!
Някои неща бяха предопределени, Сюзеренът на Лъча и Нокътя знаеше това. Така беше от времето на Прародителите, много, много отдавна. Много преди еретическите и недостойни кланове да осквернят звездните пътища — ужасните, нещастни вълкони, тимбримите, тенанините, соросите… Жизненоважно бе кланът Гууксюй-Губру да победи злините на тази епоха! Кланът трябваше да постигне величие!
Адмиралът се замисли за начина, по който преди толкова много години беше заложена бомбата на поражението на земянитите. Как губруанските сили можеха да засичат и противодействат на всеки техен ход. И как заложническият газ беше превърнал всичките им планове в пълен хаос. Тази идея принадлежеше на самия Сюзерен — и на членовете на личния му щаб, разбира се. А сега бе настъпило времето за реализирането й.
Сюзеренът на Лъча и Нокътя протегна ръце и усети напрежение в мускулите, които, векове преди собственият му вид да бъде ъплифтиран, бяха издигали предците му в топлите, сухи въздушни течения на губруанската му родина.
„Да! Нека и идеите на партньорите ми бъдат дръзки, блестящи, изпълнени с въображение… Нека бъдат почти — но не съвсем — толкова блестящи, колкото моите собствени.“
32.
Атаклена
— Ще полудея, Клени! Чувствам се като затворник! Не мога да чакам повече. Кога имаш намерение да ме пуснеш оттук?
— Робърт — каза Атаклена. — Поправяш се бързо. Скоро ще могат да свалят гипса ти. Моля те, недей да проваляш отново всичко…
— Отклоняваш въпроса! — прекъсна я той. — Мога да изляза дори с гипс и да помогна в обучението на отрядите и в разузнаването на губруанските позиции. Но ти ме държиш в тези пещери да програмирам миникомпютри и да бода карфици по картите! Това ме влудява!
— Робърт, знаеш защо не можем да рискуваме и да те пратим на повърхността. Губруанските газови роботи вече на няколко пъти минаваха през наземните ни лагери и пускаха смъртоносната си мъгла. Ако се беше случило да си навън, сега щеше да си на път за остров Силмар и щяхме да те загубим. Това в най-добрия случай! Потръпвам, като си помисля за най-лошото.
Само при мисълта за това гребенът на Атаклена настръхна — сребристите пипалца на короната й се развяха от вълнение.
Беше си чист късмет, че Робърт бе изведен от имението Мендоса точно преди да дойдат упоритите губруански роботи. Камуфлажът и демонтирането на всички електронни машини очевидно не бяха достатъчни, за да скрият фермата.
Мелин Мендоса и децата незабавно тръгнаха за Порт Хеления и навярно бяха стигнали навреме за лечението. Хуан Мендоса имаше по-малко късмет. Останал, за да затвори няколко екологични изследователски капана, той бе развил закъсняла алергична реакция към газа и беше умрял с пяна на уста пред ужасените погледи на безпомощните шими.
— Не беше там, за да видиш как умря Хуан, Робърт, но сигурно си чул доклада. Искаш да рискуваш с такава смърт ли? Съзнаваш ли колко малко оставаше да те загубим?
— Съзнавам, Клени. Зная как се чувстваш. Но трябва да разбереш, аз съм част от всичко това. Съгласих се с искането на майка си да те отведа в горите, вместо да се присъединя към поделението си, защото Меган каза, че е важно. Но сега ти вече не си мой гост в гората. Организирала си цяла армия! И аз се чувствам ненужен. Излишен.