В ситуацията имаше горчива ирония. Земните раси за пореден път бяха в центъра на вниманието, както и през цялото време след прочутата афера „Съндайвър“ отпреди два века. Този път междузвездната криза беше разпалена от първия кораб, командван от неоделфини.
Втората подчинена раса на човечеството не беше на повече от два века — по-млада дори от неошимпанзетата. Дали китообразните космически пътешественици изобщо бяха в състояние да оправят кашата, която, без да искат, бяха забъркали, бе под въпрос. Но отзвуците вече бяха стигнали до Централната галактика, чак до изолирани колониални светове като Гарт.
— Атаклена, добре ли си?
Баща й бе дошъл до нея и гледаше с добродушна загриженост.
— Не, татко. Не искам да заминавам за планината с Робърт Онийгъл.
Ютакалтинг се намръщи.
— Мислех си, че сте приятели с Робърт.
Ноздрите на Атаклена се разшириха от яд. Защо Ютакалтинг нарочно не искаше да я разбере? Той със сигурност знаеше, че синът на планетарния координатор не е неприятен спътник. Робърт й беше най-близък от младите човеци в Порт Хеления.
— Настоявам да промениш решението си отчасти заради Робърт — каза тя на баща си. — Той се срамува от това, че му е наредено да играе ролята на моя „бавачка“, както се изразяват те, докато всичките му приятели и колеги са в милицията и се готвят за война. И аз определено не мога да го обвинявам, че се възмущава.
Ютакалтинг извади от ръкава си малка позлатена кутийка със сребърна закопчалка и каза:
— Майка ти Матиклуана искаше да имаш това, когато станеш готова да се обявиш за възрастна. Макар още да не сме говорили за дата, смятам, че сега е моментът да я получиш.
Атаклена премига, внезапно загубила се във вихъра на объркани емоции. Колко често беше копняла да разбере какво й е оставила в наследство покойната й майка! И все пак точно сега не й се искаше да вземе малкия медальон.
Ютакалтинг не би направил това, ако смяташе, че има вероятност да се видят отново.
— Имаш намерение да останеш тук ли? — попита разтревожено тя.
Ютакалтинг сви рамене — човешки жест на моментно безразличие.
— Враговете на човеците са и мои, дъще. Земянитите са смели, но в края на краищата са само вълкони. Ще им трябва моята помощ.
Излязоха от сградата на Министерството под лъчите на ясното пролетно слънце и Ютакалтинг придружи Атаклена до тротоара, където беше раницата й.
— Ето го Робърт, точно навреме — рече Ютакалтинг. — Майка му твърди, че не бил точен. Но аз не знам някога да е закъснявал за нещо важно.
По дългата, настлана с чакъл улица приближаваше очукана въздушна кола. Ютакалтинг отново се обърна към дъщеря си.
— Опитай се да прекараш добре в планината Мулун. Виждал съм я и мисля, че е много красива. Погледни на това като на една възможност, Атаклена.
— Добре, татко. Ще прекарам времето в усъвършенстване на англическия и на вълконските емоционални модели.
— И дръж очите си отворени за следи от легендарните гартляни.
Атаклена се намръщи. Интересът на баща й към чудатите вълконски народни приказки напоследък започваше да й прилича на зацикляне. И все пак човек никога не можеше да каже дали Ютакалтинг е сериозен, или просто пуска сложни за разбиране шеги.
— Ще гледам за следи, въпреки че тези същества определено са митични.
Ютакалтинг се усмихна.
— Трябва да вървя. Обичта ми ще пътува с теб. Тя ще бъде кръжаща птица — той махна с ръце, — точно над рамото ти.
Пипалцата му за миг докоснаха нейните и после той се обърна, за да се присъедини към разтревожените колонисти. Атаклена остана на тротоара, зачудена защо на раздяла Ютакалтинг беше използвал такава странна човешка метафора.
„Как обичта може да е птица?“
Понякога Ютакалтинг беше толкова странен, че плашеше дори нея.
3.
Галактяните
Сюзеренът на Благопристойността разпери пера, за да разкрие искрящия блясък, който вещаеше царственост, в корените на все още бялото си оперение, гордо подскочи върху пръта за изказване и изцвърча за внимание.
До битката оставаше още време и сюзеренът на Благопристойността все още можеше да прекъсва работата на екипажа на флагманския кораб.
От другата страна на мостика Сюзеренът на Лъча и Нокътя вдигна поглед от командния си прът. Адмиралът също имаше блестящото господарско оперение, но не можеше да става и дума да се намесва, когато трябваше да се прави религиозно изказване. Така че незабавно прекъсна потока от заповеди, които цвъртеше на подчинените си, и застана в поза на съсредоточена почит.