Навсякъде бяха разлепени плакати, изобразяващи ухилени неошимпанзета. Обещаваха изобилие, щом навлезели в обращение „подходящи“ пари. Добрата работа щяла да приближи този ден.
„Е — помисли си той, докато оглеждаше почти празните сергии по пазарите, — нали диетолозите все ни казват, че ядем повече месо, отколкото е полезно… много повече, отколкото сме можели да си намираме през дивите стари дни. Може би това сега ще ни бъде от полза.“
Накрая скитането ги отведе до кулата, която се издигаше над колежа на Порт Хеления.
Докато разглеждаше сградите, нещо му се стори извънредно странно.
Не беше само губруанският гравитотанк, окопан на върха на хълма, нито грозната нова стена, която опасваше северния край на университетското градче. По-скоро бе нещо в самите студенти и преподаватели.
Честно казано, той беше изненадан, че изобщо ги вижда тук!
Всички бяха шими, разбира се. Фибен беше дошъл в Порт Хеления с очакването да завари гета и концентрационни лагери, претъпкани с цялото човешко население на континента. Но последните мъже и жени бяха пратени на островите преди няколко дни. На тяхно място прииждаха хиляди шими от периферните райони, включително и онези, на които въздействаше заложническият газ, въпреки уверенията на нашествениците, че това било невъзможно.
На всички тях беше дадена противоотрова, бяха им платили малко, символично обезщетение и ги бяха впрегнали на работа в града.
Но тук, в колежа, всичко изглеждаше спокойно и удивително близко до обичайното. Фибен и Гейлит гледаха надолу от върха на кулата. Под тях студентите и преподавателите влизаха от една лекция в друга. Носеха книги, тихо разговаряха и само от време на време хвърляха плахи погледи към крайцерите, които час по час ръмжаха над главите им.
Фибен поклати глава, удивен, че изобщо продължават да учат.
Естествено, хората бяха прочути с либералната си политика на Ъплифт и с това, че се отнасят с клиентите си като с равни. Галактическата традиция не бе така великодушна. По-старите галактически кланове можеха да се мръщят неодобрително, но шимите и делфините заседаваха наред със своите патрони в Земния съвет. На расите клиенти винаги се поверяваха по няколко техни собствени космически кораби.
Но колеж без човеци?
Фибен се беше чудил защо нашествениците управляват шимското население толкова свободно и се намесват само в единични случаи, като онзи в „Маймунска ракия“.
Сега реши, че е разбрал защо и попита:
— Я ми кажи какво виждаш там долу, Гейлит?
Тя се намръщи, после въздъхна и се наведе да погледне.
— Виждам професор Джими Сънг да обяснява нещо на група студенти… Сигурно нещо по средновековна галактическа история… Ходила съм на негови лекции.
— Добре. Това виждаш ти. А сега погледни през очите на губруанците.
Гейлит се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?
— Спомни си. Според галактическата традиция ние, неошимпанзетата, не сме на много повече от триста години като разумна раса клиент, съвсем малко по-стари от делфините — едва-що сме започнали нашия стохилядогодишен период на изпитание. Спомни си също, че мнозина от И-титата фанатици ужасно роптаят срещу човеците. Въпреки това е трябвало да им дадат статус на патрон и всички привилегии, които вървят с него. Защо? Защото вече са били ъплифтирали шимите и делфините преди Контакта! Така се получава статус в Петте галактики — като имаш клиенти и ръководиш клан.
Гейлит поклати глава.
— Не разбирам какво се опитваш да кажеш. Защо ми обясняваш очевидни неща? — Тя явно не обичаше да й изнасят лекции разни необразовани шими, които дори нямат докторска степен.
— Помисли! Как са спечелили статуса си човеците? Спомни си, че е станало през XXII век. Фанатиците са загубили гласуването, когато се е стигнало до приемане на неошимите и неоделфините за разумни. — Фибен махна с ръка. — Това е бил дипломатически преврат, извършен от кантените, тимбримите и други умерени, преди хората изобщо да разберат как стоят нещата!
Изражението на Гейлит беше сардонично и той си спомни, че нейната специалност е галактическа социология.
— Разбира се, но…
— Било е свършен факт. Но на губруанците, соросите и другите фанатици това не им е харесало. Те все още ни смятат за нещо съвсем малко повече от животни. Те трябва да го вярват, иначе човеците ще заслужат място в галактическото общество равно на повечето, и по-високо от това на мнозина!
— Все още не разбирам какво…
— Погледни там долу — посочи Фибен. — Погледни през очите на губруанците и ми кажи какво виждаш!