Шимът се втренчи в него, после неуверено кимна.
— Аз… аз нямам друг избор.
— Добре — рече Робърт. — Сега свалете дрехите си.
— С-сер?
— Дрехите си! И звуковите приемници! Заповядай на всички да се съблекат. Сваляйте всичко! Щом обичате патроните си, останете само по козина и после елате при мен в онези дървета на върха на сипея!
Робърт не чака премигващия шим да осъзнае странната заповед, а се обърна и тръгна нагоре по склона.
Колко време оставаше? Дори ако беше прав — а Робърт знаеше, че поема ужасен риск, — пак щеше да се наложи да се изкачи колкото е възможно по-нависоко.
Не можеше да се удържи да не потърси с поглед в небето газовите роботи. Залитна и падна на колене. Дали губруанските машини нямаха някакви прости оптическа скенери в допълнение към основния си насочващ механизъм?
Чу викове отдолу — шимите яростно спореха. После някъде от север се донесе слаб вой.
Капитанът навлезе в храстите. Сърцето му биеше силно. Устата му беше пресъхнала. Ако грешеше или ако шимите не се подчиняха на заповедта му…
Ако беше така, скоро щеше да е на път към противоотровата в Порт Хеления или мъртъв. Във всеки случай щеше да остави Атаклена съвсем сама, единствен патрон в планината, и щеше да прекара оставащите минути или години от живота си, като се проклина заради това.
„Може би мама беше права в преценката си за мен. Може би съм само безполезен плейбой. Скоро ще разберем.“
Чу по сипея да се търкалят камъни. Пет кафяви фигури се метнаха в шубрака, точно когато приближаващият вой достигна кресчендото си. От сухата почва се надигна прах. Шимите зяпнаха с широко отворени очи. В малката долина беше пристигнала извънземна машина.
Робърт се изкашля. Шимите, очевидно неспокойни без дрехите си, се сепнаха.
— Момчета, по-добре хвърлете всичко, включително микрофоните си. Иначе веднага се махам и ви оставям.
Бенджамин изсумтя.
— Голи сме. — Той кимна към долината. — Хари и Франк няма да го направят. Казах им да се покатерят по другия склон и да стоят настрани от нас.
Робърт кимна и загледа как газовият робот започва обиколката си. Гледаше с нещо повече от случаен интерес.
Беше около петдесет метра на дължина, с капковидна форма. В заострения му заден край бавно се въртяха скенери. Прелетя над долината и раздвижи шубрака, който зашумоля под пулсиращите гравитатори.
Сякаш „душеше“. Закриволичи из каньона — и след миг изчезна зад близките хълмове.
Воят заглъхна, но не за дълго. Скоро звукът се върна, показа се и машината. Зад нея се стелеше тъмен гибелен облак. Газовият робот се върна по тясната долина и пусна най-дебелия пласт от мазната си мъгла там, където шимите бяха оставили дрехите и екипировката си.
— Заклевам се, че миникомуникаторите не могат да бъдат засечени — промълви един от голите шими.
— Ще трябва да излизаме навън без никаква електроника — нещастно добави друг, наблюдавайки как роботът отново изчезва. Дъното на долината вече беше скрито в мъгла.
Бенджамин погледна Робърт. И двамата знаеха, че още не се е свършило.
Пронизителният вой се върна. Губруанската машина прелетя към тях, този път на по-голяма височина. Скенерите претърсваха хълмовете и от двете страни.
Роботът спря срещу тях. Шимите замръзнаха, сякаш втренчили се в очите на леопард. Живата картина остана за миг неподвижна. После машината се раздвижи отново.
Отдалечаваше се!
След секунди отсрещният хълм се обви в облак черна мъгла. Чу се кашлица, после високи проклятия — шимите, изкачили се там, ругаеха губруанската представа за по-добър живот чрез химията.
Роботът започна да се издига по спирала. Очевидно програмата му за търсене скоро щеше да го доведе над земянитите.
— Някой да не е декларирал нещо на митницата? — сухо попита Робърт.
Бенджамин се обърна към едно от неошимпанзетатна, щракна с пръсти и протегна ръка. Шимът се намръщи и разтвори шепа. Блесна метал.
Бенджамин взе малката верижка с медальон и я хвърли в тъмната мъгла под тях.
— Може и да не беше необходимо — каза Робърт. — Ще трябва да експериментираме, да оставяме различни предмети на различни места и да гледаме дали ще ги обгазят… — Говореше колкото за да поддържа духа, толкова и от задоволство. Колкото за техния дух, толкова и за своя. — Подозирам, че е нещо просто, съвсем обикновено, но важно за Гарт, така че засичането му е сигурен признак за земянитско присъствие.
Бенджамин и Робърт се спогледаха. Не бяха нужни никакви думи. „Измислена или действителна причина.“ Следващите десет секунди щяха да покажат дали капитанът е прав, или ужасно греши.