„Може да засичат самите нас — помисли си за стотен път Робърт. — Ифни! Ами ако могат да настройват търсенето на човешкото ДНК?“
Роботът мина над главите им. Трима от шимите заровиха глави в шепите си и захленчиха.
Спря ли машината? Робърт изведнъж почувства, че е неподвижна, че още малко и ще…
После роботът вече ги беше подминал. Върхарите се люшнаха на десет метра… двайсет… четирийсет. Машината отлетя в търсене на други цели.
Робърт намигна на Бенджамин.
Шимът изсумтя. Очевидно чувстваше, че човекът не би трябвало да е самодоволен от правотата си. В края на краищата нали това беше работата на патрона.
Стилът също има значение. И Бенджамин явно си мислеше, че Робърт би могъл да избере по-достоен начин да докаже идеята си.
Шимите прибираха нещата си и изтърсиха полепналия като сажди черен прах. Опаковаха вещите, но не облякоха дрехите си.
Не беше само поради отвратителното зловоние. За пръв път и самите предмети будеха подозрение. Инструментите и дрехите, самите символи на разумността се бяха превърнали в предатели, в неща, на които не трябваше да се доверяват.
Прибраха се голи.
Трябваше да мине известно време, за да може животът отново да се завърне в малката долина. Нервните гартски животни не се влияеха от смрадливата мъгла, която напоследък се спускаше от ръмжащото небе. Но не им харесваше, както не им харесваха и шумните двукраки същества.
Нервно и плахо местните животни изпълзяваха обратно към местата, където намираха или преследваха храната си.
Тази предпазливост беше особено силна при оцелелите от клането на буруралите. Близо до северния край на долината съществата спираха, вслушваха се и подозрително душеха въздуха.
После много от тях отново се скриха. В района беше влязло нещо друго. Докато не си тръгнеше, те нямаше да се приберат у дома.
Тъмна фигура се спускаше по скалистия склон и се провираше между камъните, където саждивият облак беше най-гъст. Когато се здрачи, тя дръзко се заизкачва по скалите, без да се опитва да се крие, защото тук нищо не можеше да й навреди. Сянката спря за кратко и се огледа, сякаш търсеше нещо.
На късната привечерна светлина нещо слабо проблясваше. Съществото подуши лъскавия предмет — малка верижка с висулка, полускрита в прашните скали — и го взе.
Седна и заразглежда намерената вещ, като тихо и замислено въздишаше. После я хвърли там, където я беше намерило, и продължи пътя си.
Едва след като изчезна, горските същества най-после завършиха одисеята на завръщането си, защурали се да търсят тайни дупки и места за криене. След секунди тревогите бяха забравени и се превърнаха в останки от още един изтекъл ден.
Така или иначе, спомените бяха безполезно бреме. Животните имаха да вършат по-важни неща от това да разсъждават какво е станало преди час. Нощта се спускаше и това беше най-важното нещо. Те преследваха и биваха преследвани, изяждаха и биваха изяждани, живееха и умираха.
36.
Фибен
— Трябва да им нанасяме удари така, че да не могат да ни проследят — каза Гейлит Джоунз. — Човеците на Силмар и другите острови са напълно безпомощни по отношение на евентуални репресии, ако губруанците разберат, че си имат работа с организирана съпротива.
Един от новите ръководители на бойни групи, професор от колежа, вдигна ръка.
— Но по какъв начин могат да заплашат заложниците? Нали има Галактически кодекс на войната? Някъде четох, че…
Едно от по-старите шимита го прекъсна.
— Доктор Уолд, ние не можем да разчитаме на Галактическия кодекс. Просто не познаваме тънкостите му и нямаме време да ги учим!
— Можем да ги прегледаме — неуверено предложи шенът. — Градската Библиотека работи.
— Да — изсумтя Гейлит. — Но библиотекарите вече са губруанци и просто си представям как искам от някой от тях литература за водене на съпротивителна борба!
— Е, нали всички…
Спорът продължи дълго и накрая Фибен се изкашля високо, и всички вдигнаха очи към него. Обаждаше се за пръв път.
— Въпросът е спорен — тихо каза той. — Дори да знаехме, че заложниците ще са в безопасност. Гейлит е права поради още една причина.
Тя му хвърли поглед, донякъде изпълнен с подозрение и може би малко гневен от поддръжката му. „Умна е — помисли си той. — Но ще си имам неприятности с нея.“
— Трябва да осъществим първите си удари така — продължи Фибен, — че да изглеждат по-маловажни, отколкото са в действителност, защото в момента нашественикът се е отпуснал, не подозира нищо и се отнася към нас с пълно презрение. В това състояние ще го заварим само веднъж. Не трябва да прахосваме напразно това преимущество, докато съпротивата не се координира и подготви. Това означава да се спотайваме, докато не получим съобщение от генерала.