„Дано — помисли си той. — Ще й трябва чувство за хумор, за да оцени това, което имаме намерение да направим с тимбримското посолство.“
Макс се зае с пясъчната косачка, която уж поправяше. Беше истински боклук, разбира се, само за всеки случай, ако до тях спре губруански патрул. Но засега имаха късмет. Във всеки случай повечето от нашествениците, изглежда, бяха по южната страна на Аспинал Бей и надзираваха тайнствените си строителни работи.
Фибен измъкна от колана си далекоглед и го фокусира към посолството. Ниска пластмасова ограда с блестяща тел отгоре заобикаляше района. На равни интервали се виждаха мънички въртящи се наблюдателници. Малките дискове изглеждаха декоративни, но Фибен знаеше, че не е така. Отбранителните съоръжения правеха всякакво директно нападение от страна на нередовни сили невъзможно.
Зад оградата се виждаха пет сгради. Най-голямата, канцеларията, беше съоръжена с пълен комплект модерни антени за засичане на радио, пси и квантови вълни — очевидната причина, поради която губруанците се бяха нанесли след изчезването на предишния наемател.
Преди нашествието персоналът на посолството се състоеше главно от наемани човеци и шими. Единствените тимбрими, назначени на този мъничък аванпост, бяха самият посланик, неговият помощник и пилот и дъщеря му.
Нашествениците не бяха последвали този пример. Мястото беше пълно с птицеподобни. Само около малката постройка на върха на отсрещния хълм не се виждаше постоянно да влизат и излизат губруанци и квакуанци. Сградата нямаше прозорци и повече приличаше на пирамида, отколкото на къща. Никой от галактяните не се приближаваше на повече от двеста метра от нея.
Фибен си спомни нещо, което му беше казал генералът преди да напусне планината.
— Ако имаш възможност, Фибен, моля те, провери Дипломатическия склад на посолството. Ако случайно губруанците са го оставили непокътнат, там може да има съобщение от баща ми. — Гребенът на Атаклена за миг беше припламнал. — Ако губруанците са отворили Склада, трябва да го зная. Тази информация също може да ни е от полза.
Беше му се сторило малко вероятно да има възможност да изпълни молбата й, независимо дали губруанците бяха спазили Кодекса, или не. На генерала щеше да му се наложи да се задоволи с доклад за наблюдение отдалеч.
— Какво видя? — попита Макс спокойно, сякаш започваше партизанска борба всеки ден.
— Нищо особено. — Фибен увеличи образа. Ех, ако разполагаше с по-добър далекоглед! Доколкото можеше да види, пирамидата на хълма изглеждаше непокътната. Малка синя светлина премигваше на върха й. Дали губруанците я бяха сложили там?
— Най-добре да отида и да видя Дуейн да не прецака работата — рече Макс, изправи се и изтупа праха от комбинезона си. — Внимавай, Фибен.
— Ти също, Макс.
Едрият шим кимна и тръгна надолу по хълма.
Фибен затръшна капака на косачката и я включи. Моторът изсвистя с тихия шум на водородна катализа. Той скочи на седалката и бавно пое надолу.
Паркът беше умерено оживен за делничен следобед. Това беше част от плана — да накарат птичките да привикнат с мисълта, че шимите често идват тук.
Идеята бе на Атаклена. Фибен не беше сигурен, че я харесва, но за негова изненада Гейлит от все сърце прие това предложение на тимбримката.
Той мина през група върби покрай потока, недалеч от района на посолството, от оградата и малките въртящи се наблюдателни съоръжения. После спря двигателя, скочи на земята, приближи се до брега на ручея и се покатери на едно дърво. Избра си удобен клон, откъдето можеше да огледа двора. Извади пакетче фъстъци и започна да ги дъвче един по един.
Най-близкият наблюдателен диск като че ли за миг остана неподвижен. Нямаше съмнение, че вече го сканира с всичко, като се започне от рентгенови лъчи и се свърши с радар. Разбира се, машината откри, че е невъоръжен и безвреден. Всеки ден през последната седмица различни шими прекарваха тук обедната си почивка горе-долу по това време.
Фибен си спомни вечерта в „Маймунска ракия“. Навярно Атаклена и Гейлит имаха право. „Ако птичките се опитват да ни хипнотизират, защо не си разменим местата и не го сторим ние?“
Телефонът му отново иззвъня.
— Да?
— Ще се прибираш ли за обяд?
Беше Гейлит. Значи Д–17 вече бе вкаран в тръбите. Макс се бе свързал с нея.
— А, не. Вече обядвах, миличко — ухили се той. Знаеше, че ще се ядоса, и беше доволен.