Пфу! Ключалки! Малка панделка от червена коприна щеше да задържи нашественика със същия успех. Споразуменията или се спазваха, или не! Каква полза от всичките тези джунджурии, по дяволите?
После се досети и изсумтя. Поредната тимбримска шега, разбира се. Шега, която губруанците нямаше да схванат, независимо от това колко интелигентни бяха. Има моменти, в които се иска повече индивидуалност, отколкото интелигентност.
„Може би това означава…“
Следвайки предчувствието си, Фибен изтича от другата страна на пирамидата. Очите му сълзяха от дима.
— Тъпо предположение — измърмори той и се закатери по гладките камъни. — Само тимбрим е в състояние да измисли такъв фокус… или някой глупав, безмозъчен, полуеволюирал шим клиент като м…
Един камък леко се разклати под дясната му ръка. Фибен надзърна. Ех, защо нямаше тънките, гъвкави тимбримски пръсти! Нокътят му се счупи и той изруга.
Най-после измъкна камъка и премигна.
Беше се оказал прав, там имаше тайник. Само че проклетата дупка бе празна!
Този път вече не успя да се сдържи и изкрещя от яд. Дойде му прекалено много.
Слаб сребрист проблясък привлече вниманието му. Той бръкна в нишата и напипа тънка нишка, изящна като паяжина, чак в дъното.
В този момент се разнесе усилен с високоговорител грак и Фибен потръпна. Неколцина губруански войници се приближаваха към него.
— Спри! Покажи какво…
Фибен не изчака да чуе края, а се покатери по пирамидата. Синият глобус пулсираше. Лазерни мълнии изцвъртяха над главата му и отчупиха парчета от каменната постройка. Стори му се, че чува смях.
„Проклето тимбримско чувство за хумор!“ — беше единствената му мисъл, когато се хвърли в единствената възможна посока, право към отвесната скала.
39.
Гейлит
Макс стовари губруанските наблюдателни дискове до Гейлит Джоунз.
— Извадихме приемниците. Но все пак трябва да сме адски предпазливи.
Докладите продължаваха да пристигат. Гейлит нервно се разхождаше и от време на време поглеждаше към пожара и суматохата в парка на Крайморските скали. „Не сме планирали нищо подобно! — помисли си тя. — Може да се окаже голям късмет. Научихме толкова много. Само врагът да не ни е проследил.“
Един млад шен — на не повече от дванайсет години — свали бинокъла си и се обърна към нея.
— Семафорът съобщава, че само един от предните ни наблюдатели не се е върнал, госпожо.
— Кой? — попита Гейлит.
— Някакъв офицер от милицията, пристигнал от планините. Фибен Болгър.
— Можех и сама да се досетя — въздъхна Гейлит.
Макс вдигна поглед от плячката си. Изглеждаше уплашен.
— Аз го видях. Когато дисковете паднаха, той прескочи оградата и се затича към пожара. Май трябваше да тръгна с него и да го държа под око.
— Не е трябвало, Макс. Бил си съвсем прав. Писна ми от глупавите му фокуси! Трябваше да се сетя, че ще направи нещо такова. Ако го хванат и ни предаде… — Тя замълча. Нямаше смисъл да притеснява другите.
Прехапа устна и се загледа в залязващото слънце.
40.
Фибен
Зад гърба му отново се разнесе познатата стрелба на синия глобус. Дали защитникът на склада прикриваше отстъплението му, или просто дразнеше нашествениците по принцип? Нямаше време да мисли за това.
Един поглед над ръба му бе достатъчен. Фибен преглътна. Скалата не беше гладка като стъкло, но не приличаше и на туристически маршрут до блестящите пясъци долу.
Губруанците все още стреляха по синия глобус, но това нямаше да продължи дълго. Фибен се замисли. Казано с две думи, той би предпочел да живее дълъг и спокоен живот като провинциален еколог, да дарява спермата си, когато му я поискат, и може би да се присъедини към някое групово семейство, отколкото да слезе по този път.
— Пфу! — изкоментира той на човешки и прекрачи обраслия с трева скален перваз.
Естествено трябваше да пълзи на четири крака. Хвана си с пърстите и талеца на левия си крак, провеси се, за да намери друга опора, и успя да се спусне до следващата издатина. Слава на Великия Ъплифт, че беше оставил на народа му пърсти и талци. Ако краката му бяха като човешките, сигурно вече щеше е паднал долу!
Изведнъж скалата се разтресе и той се вкопчи в нея. С периферното си зрение видя как нещо профуча над главата му, някакъв син проблясък, и чу в главата си тимбримски смях. Кискането достигна кресчендо, нещо сякаш забърса темето му, после смехът изчезна. Само една синя мълния се понесе на юг точно над вълните.
Фибен изхриптя и отчаяно потърси опора за краката си.
„Ще ти го върна, Ютакалтинг. Тъпкано ще ти го върна!“