През по-голямата част от пътуването си се беше занимавал с неща, които почти не бяха свързани със Съпротивата. Навсякъде, където бе ходил, се беше оказвал заобиколен от шими, надаващи радостни възгласи при появата му — нали беше единственият останал свободен човек. За негово раздразнение те искаха да го използват за съдия, арбитър и кръстник на новородени. Никога преди не беше усещал толкова тежко отговорността, която Ъплифтът изискваше от расата патрон.
Не че обвиняваше шимите, разбира се. Робърт се съмняваше, че през кратката история на вида им толкова много шими са оставали за толкова дълго отрязани от човеците.
Където и да отидеше, се разпространяваше вестта, че последният човек в планината няма да посещава никакви сгради отпреди нашествието, нито да се среща с никой, който носи каквито и да било дрехи и предмети от негартски произход. Когато новината как газовите роботи откриват целите си се разпространи, шимите възродиха забравеното изкуство на преденето и тъкането, на дъбенето и шиенето на кожи.
Всъщност шимите в планината се справяха доста добре. Храната беше в изобилие и малките дори ходеха на училище. Тук-там някои неошимпанзета с чувство на отговорност дори започнаха да реорганизират Проекта за екологично възстановяване на Гарт, като продължаваха да поддържат най-спешните програми и да импровизират, за да заместят липсващите експерти човеци.
„Навярно те нямат истинска нужда от нас“ — беше си помислил той.
Собственият му вид за малко не бе превърнал родната си Земя в екологичен концлагер през годините точно преди човечеството да се осъзнае. Ужасното бедствие беше предотвратено в последния момент. Като знаеше това, за него бе унизително да види, че толкова много така наречени „клиенти“ действат по-рационално, отколкото бяха постъпвали хората само век преди Контакта.
„Дали наистина имаме право да се правим на богове пред тези същества? Може би, когато това премине, просто ще трябва да си отидем и да ги оставим сами да създават бъдещето си.“
Романтична идея. Имаше пречки, разбира се.
„Галактяните никога няма да ни го позволят.“
Така че той ги остави да се тълпят около него, да го молят, за съвет, да кръщават бебетата си на негово име. После, след като беше направил всичко, което бе по силите му засега, тръгна на път за дома. Сам, тъй като никой шим вече не можеше да следва темпото му.
Самотата през последните дни беше добре дошла. Тя му даде време да помисли. Бе започнал да научава много за самия себе си през тези последни седмици и месеци след онзи ужасен следобед, когато умът му се беше смазвал под юмруците на агонията и Атаклена бе проникнала в него, за да го избави. Странно, беше се оказало, че не зверовете и чудовищата на неврозите му имат най-голямо значение. С тях се справи лесно, като ги видя и разбра какво представляват.
Не, по-важното бе това, което той представляваше като човек.
Той спря — някакво метално отражение привлече вниманието му. Нещо проблясваше над зъберите отвъд долината, на петнайсетина километра.
„Газови роботи“ — помисли си Робърт. В този район техниците на Бенджамин бяха започнали да поставят всякакви предмети от електроника до метали и дрехи, като се опитваха да открият какво привлича губруанските машини. Младият мъж се надяваше, че са постигнали напредък, докато го е нямало.
И все пак в известен смисъл това вече почти не го интересуваше. Новият лък му беше удобен. Шимите в планината предпочитаха здравите, саморъчно направени арбалети, които не изискваха толкова координация, а само по-голяма сила. Резултатът и от двете оръжия беше еднакъв — мъртви птички. Използването на древните умения и архаични оръдия се бе превърнало в наелектризираща тема, която резонираше с мита за Вълконския клан.
Но имаше и тревожни последствия. След една успешна засада той забеляза, че неколцина от местните планински шими изчезват от лагера. Робърт се плъзна в сенките и ги проследи до нещо, което, изглежда, бе тайно огнище в един страничен каньон.
Докато прибираха оръжията и отнасяха труповете на повалените губруанци, капитанът забеляза, че някои от шимите скрито и като че ли виновно поглеждат към него. Сега наблюдаваше от тъмния хълм как дългоръките силуети танцуват на светлината на огъня под звездите. Нещо се печеше на шиш над пламъците и вятърът донасяше сладък дим.
Робърт имаше чувството, че шимите не искат да види някои неща, така че се скри в сенките и се върна в лагера.
Образите все още трептяха в ума му като диви, варварски фантазии. Той не ги попита какво са направили с труповете на мъртвите губруанци, но оттогава не можеше да мисли за врага, без да си спомни онзи мирис.