Следобедът си отиваше. Беше време да приключва с дългото тичане към дома. Робърт се обърна и понечи да поеме надолу към долината, но внезапно спря и премигна. Във въздуха имаше някаква мъгла. Нещо трептеше в ъгълчето на полезрението му, сякаш танцуваше изящна пеперуда.
— Аха!
Той се отказа от опитите да го фокусира и извърна очи, като остави странното нещо само да го последва. Допирът му отвори венчелистчетата на ума му като цвете, което се разтваря на слънце. Трептенето плахо затанцува и запремигва към него… прост глиф на обич и нежна радост… достатъчно лесен, че дори един мускулест, космат, миришещ на пот човек да го разбере.
— Много смешно, Клени — поклати глава Робърт. Но цветето се разтваряше все по-широко и той кенира топлота.
На половината път до върха се натъкна на кафява фигура, излегнала се в сянката на трънлив храст. Шенът вдигна поглед от книгата с хартиени страници и лениво му махна.
— Здрасти, Робърт. Изглеждаш много по-добре, откакто те видях за последно.
— Фибен! — засмя се Робърт. — Кога се върна?
— А, преди около час. Момчетата долу в пещерите ме пратиха тук да потърся нейна светлост. Донесох й нещо от града. Съжалявам, обаче не съм взел нищо за теб.
— Имаше ли някакви неприятности в Порт Хеления?
— Ами, дреболии. Танци-манци, почесване, дюдюкане, нали загряваш.
Робърт се усмихна. Фибен винаги говореше така, когато имаше да съобщава големи новини.
— Виж, Фибен…
— Да, да. Тя е тук, горе. — Шимът посочи към билото. — И то в отвратително настроение, ако питаш мен. Но не ме питай. Аз съм само едно просто шимпанзе. Чао, Робърт. — Той отново вдигна книгата си — не беше съвсем подходящ образец за почтителен клиент. Робърт се ухили.
— Благодаря, Фибен. Чао. — И се затича нагоре по пътеката.
Атаклена не си направи труда да се обърне, когато той се приближи, защото вече си бяха казали „здравей“. Тя стоеше на върха на хълма и гледаше на запад, обърнала лице към слънцето и протегнала напред ръце.
Робърт веднага усети, че над нея вече се носи друг глиф. Не можеше да го види, нито дори да започне да кенира сложната му структура, но глифът беше там, почти осезаем за неговото развило се сетиво на съпреживяване.
Разбра и че Атаклена държи нещо… като тънка нишка от невидим огън — по-скоро интуитивна, отколкото видима, — която се извиваше над дланите й.
— Атаклена, какво е…
После, когато се приближи и видя лицето й, замълча.
Беше се променила. Повечето от човекоподобните черти, които беше оформила през седмиците на изгнанието им, все още ги имаше, но нещо, което бяха изместили, се бе върнало. В осеяните й със златисти точици очи танцуваше нещо чуждо.
Сетивата на Робърт вече бяха по-силни. Той отново погледна нишката в ръцете й и почувства вълнението от разпознаването.
— Баща ти?
— Робърт, той е жив!
Младежът премигна, умът му преливаше от въпроси.
— Това е чудесно! Но… но къде е? Знаеш ли нещо за майка ми? За правителството? Какво казва той?
Момичето не му отговори, а вдигна нишката. Слънчевата светлина сякаш я облиза отгоре до долу. Робърт можеше да се закълне, че чу звук, истински звук, звъннал от обтегнатата струна.
— У’ит-танна Ютакалтинг! — Атаклена като че ли гледаше право към слънцето.
После се засмя и вече не беше сериозното момиче, което той познаваше. Тя се заливаше в кикот по тимбримски и Робърт ужасно се радваше, че не той е обект на смеха й. Тимбримският хумор твърде често означаваше, че съвсем скоро на някой друг няма да му е смешно.
Трета част
Гартляните
Еволюцията на човешката раса няма да завърши след десетте хиляди години на опитомени животни, а след милион години на диви зверове, защото човекът е и винаги ще си остане див звяр.
Скоро естественият подбор няма да има такова значение, каквото ще има съзнателният подбор. Ние ще цивилизоваме и променяме самите себе си, за да отговорим на идеите си за това, което можем да бъдем. След още един човешки живот ние ще сме се променили до неузнаваемост.
43.
Ютакалтинг
Мастилени петна покриваха блатото до мястото, където беше потънала улучената яхта. Тъмни течности се процеждаха от спуканите резервоари във водите на широкото гладко устие на реката. Където и да попаднеха мазните петна, всички насекоми и дребни животинчета и дори жилавата солена трева загиваха.
Нелепо огромен на кърмата на лодката, тенанинът оглеждаше плоските островчета. Беше спрял да гребе, за да помисли над суровата действителност на положението си. Двамата му иннински клиенти бяха загинали при катастрофата.