Очевидно разрушеният космически кораб никога повече нямаше да лети. Нещо по-лошо, катастрофата беше превърнала този район от блатата в жалка каша. Гребенът му настръхна — петльов гребен, увенчан със заострени сиви пера.
Ютакалтинг вдигна веслото си и любезно зачака колегата си да завърши величественото си съзерцание. Надяваше се, че тенанинският дипломат не възнамерява да му изнесе още една лекция за екологичната отговорност и за задълженията на патрона. Но Коулт, разбира се, си беше Коулт.
— Духът на това място е обиден — с тежко стържене на дихателните си отвори каза едрото същество. — Ние, разумните, не трябва да водим дребнавите си войни сред природата и да я замърсяваме с космически отрови.
— Смъртта идва при всички неща, Коулт. А еволюцията процъфтява върху трагедии. — Думите му бяха иронични, но Коулт, разбира се, ги прие сериозно. Гърлените отвори на тенанина тежко издишаха.
— Зная това, тимбримски колега. Точно затова и не се намесваме в природния цикъл на повечето регистрирани светове инкубатори. Ледниковите епохи и планетоидните въздействия са естествена част от природния порядък. Видовете се регулират и развиват, за да се сблъскват с такива предизвикателства. Това обаче е особен случай. Свят, пострадал така жестоко като Гарт, не може да понесе толкова бедствия, без да изпадне в колапс и да се превърне в пълна пустиня. Изминало е съвсем малко време, откакто буруралите са извършили тук безумието си, от което планетата едва е започнала да се възстановява. Сега нашите битки прибавят още тежест… като онази мръсотия.
Коулт махна с ръка към течностите, които се процеждаха от разбитата яхта. Отвращението му беше очевидно.
Този път Ютакалтинг предпочете да запази мълчание. Разбира се, всяка галактическа раса патрон официално беше защитник на природата. Това бе най-старият и най-основният закон. Онези пътуващи сред звездите видове, които поне на книга не декларираха верността си към Кодекса за екологично управление, биваха унищожавани от мнозинството, за да бъдат защитени бъдещите поколения клиенти.
Но имаше различни степени на вярност. Губруанците например се интересуваха по-малко от световете инкубатори, отколкото от техните продукти, от узрелите предразумни видове, готови да приемат специфичния нюанс на консервативен фанатизъм на клана Губру. Соросите пък изпитваха огромно наслаждение от това да манипулират новопоявили се раси клиенти. А тандуанците бяха просто ужасни.
Расата на Коулт понякога дразнеше с лицемерния си стремеж към екологична чистота, но това поне бе позиция, която Ютакалтинг можеше да разбере. Едно нещо беше да изгаряш гората или да строиш град на регистриран свят. Този вид нанесени щети се лекуваха бързо. Но съвсем друго бе да освободиш дълготрайни отрови в биосферата, отрови, които щяха да се натрупат. Собственото отвращение на Ютакалтинг от мазните петна беше съвсем малко по-слабо от онова на Коулт. Но сега не можеше да се направи нищо.
— Земянитите имаха добра организация за пречистване на тази планета, Коулт. Очевидно нашествието я е обездвижило. Дано губруанците минат насам, за да се погрижат за тази каша.
— Губруанците са безделници и еретици! Ютакалтинг, как може да си такъв наивен оптимист? — Гребенът на Коулт потрепери и покритите му с пух клепачи премигнаха.
Ютакалтинг само го погледна.
— Аха — рече Коулт. — Разбирам! Изпитваш чувството ми за хумор. — Тенанинът за миг наду върха на гребена си. — Забавно. Разбрах. Наистина. Хайде да продължаваме.
Ютакалтинг вдигна греблото си, въздъхна и оформи ту’флук, глифа на оплакване за неточно разбрана шега.
„Навярно това строго същество е избрано за посланик на един земянитски свят, защото притежава онова, което сред тенанините минава за страхотно чувство за хумор.“ Изборът може би беше огледален образ на причината, поради която самият Ютакалтинг бе избран от тимбримите… заради сравнително сериозния си характер, заради сдържаността и такта си…
„Не — помисли си Ютакалтинг. — Коулт, приятелю мой, ти изобщо не си разбрал шегата. Но ще я разбереш.“
— Все още не разбирам защо трябва да идваме тук — каза Коулт. — Имаме достатъчно хранителни припаси.
— Почакай тук — каза Ютакалтинг, без да се интересува, че го е прекъснал. Тенанините не бяха фанатици по отношение на подобен педантизъм, хвала на Ифни. Той прескочи борда на лодката и цопна във водата. — Няма смисъл и двамата да рискуваме.
Ютакалтинг познаваше колегата си достатъчно добре, за да долови тревогата му. Тенанинската култура отделяше много място на личната смелост.