— Ще те придружа, Ютакалтинг. — Коулт понечи да остави веслото си. — Може да е опасно.
— Излишно е, колега и приятелю. Физическата ти форма не е подходяща за тази кал. А можеш и да преобърнеш лодката. Просто си почини.
— Добре тогава. — Коулт изглеждаше видимо облекчен. — Ще те чакам тук.
Ютакалтинг тръгна към кораба, като опипваше с крак несигурната кал. Заобиколи въртопите от изливаща се течност и се насочи към разбитата кърма, надвиснала над тресавището.
Беше трудна работа. Чувстваше, че тялото му се опитва да се промени, за да се справи по-добре с усиленото газене през калта, но потисна реакцията. Глифът нутурунау му помогна да сведе адаптациите до минимум. Разстоянието просто не си струваше цената, която щяха да му костват промените.
Неговият народ и този на Коулт бяха врагове — не както губруанците и човеците на Гарт, разбира се, а с определен стил — регистрирани в Института за цивилизована война. Съществуваха много видове конфликти, повечето опасни и съвсем сериозни. И все пак в известен смисъл Ютакалтинг харесваше този тенанин. Това беше за предпочитане. Обикновено е по-лесно да се шегуваш с някого, когото харесваш.
Тенанините бяха прочути като жилави войни и храбри скитници сред звездите. Но само на жива, дишаща планета Коулт и видът му можеха да се отпуснат. Именно затова корабите им толкова приличаха на самите планети, солидни и трайни. Тимбримите предпочитаха скоростта и маневреността пред бронята, но нещастни случаи като този, изглежда, подкрепяха тенанинската философия.
Катастрофата им беше оставила малко възможности. Да се насочат към губруанската блокада щеше да е в най-добрия случай рисковано, а алтернативата бе да се скрият при оцелелите хора от правителството. Просто нямаше какво да мислят.
В края на краищата катастрофата навярно беше най-доброто възможно разклонение, което можеше да приеме действителността. Поне се намираха в кал и вода и около тях кипеше живот.
Така си мислеше Коулт.
Някои групи в клана му възприемаха подобни факти като доказателство за същественото тенанинско превъзходство, но Коулт принадлежеше към фракция, която имаше по-различни възгледи. Всяка форма на живот има своята ниша в развиващата се Цялост, смятаха те. Дори дивите и непредсказуеми вълконски човеци.
Короната на Ютакалтинг беше настръхнала, но не поради прегряване. Той оформяше специален глиф.
Лурунану се носеше под ярката слънчева светлина. Той се сля с полето на короната му, съедини се и страстно се напрегна, после отскочи към Коулт и затанцува над гребена на едрия тенанин, сякаш от радостно любопитство.
Галактянинът, изглежда, не го забеляза и не можеше да бъде обвиняван за това. В края на краищата, глифът не беше нищо. Нищо истинско.
Коулт помогна на Ютакалтинг да се качи на борда, като го сграбчи за колана и го издърпа в клатещата се лодка надолу с главата.
— Взех малко допълнителни хранителни припаси и няколко инструмента, които могат да ни потрябват — каза на галактически седем Ютакалтинг.
Лурунану все още кръжеше над тенанина и чакаше подходящия момент. После удари прословутия тенанински инат и отскочи. Каменното спокойствие на Коулт беше прекалено здраво.
Ютакалтинг се опита пак, но лурунану просто се разби в непреодолимата тенанинска бариера.
— Добре ли си? — попита Коулт.
— Добре съм. — Гребенът на Ютакалтинг се успокои, но дипломатът кипеше от яд. Трябваше да намери някакъв начин да възбуди любопитството на колегата си!
От друга страна, не беше и очаквал да бъде лесно. Имаше време.
Пред тях лежаха неколкостотин километра необитаеми земи, после беше планината Мулун и накрая долината Сайнд, а отвъд нея Порт Хеления. Някъде из това пространство чакаше тайният партньор на Ютакалтинг, готов да помогне за изпълнението на една продължителна шега с Коулт. „Търпение — каза си Ютакалтинг. — Най-добрите шеги отнемат време.“
44.
Галактяните
Разположени в орбита над планетата, нашественическите сили навлязоха в нова фаза от операцията.
През цялото това време основното занимание на флотата беше отбранително.
Петте галактики бяха в смут. Всеки от десетките други съюзи можеше също да е видял възможност да завладее Гарт. Или пък земянитско-тимбримският съюз — макар и напълно заобиколен отвсякъде — можеше да реши да нанесе тук контраудар. Тактическите компютри изчислиха, че вълконите не биха сторили тази глупост, но земянитите бяха толкова непредсказуеми, че никога не можеше да се каже.