Нашествениците все още притежаваха някакви сензори. Щяха да засекат движение в гората — тичешком приближаващи се фигури. Скоро щеше да пристигне втората бойна група, този път с модерни оръжия.
Съпротивата беше оставила основната си сила в резерв заради изненадата. Антиматерията очевидно даваше отражения, които можеха да се засичат от много голямо разстояние. Сега обаче беше време да свалят всичките си карти. Врагът щеше да разбере, че не е в безопасност дори в бронираните си машини.
Рязко, без никаква церемониалност, роботът се издигна и се скри в централната лодка. После, след кратка пауза, люкът отново се отвори и се появиха още двама парламентьори.
— Квакуанци — обяви Робърт.
Атаклена потисна глифа сиртуну. Човешкият й приятел наистина имаше склонност да съобщава очевидното.
Пухкавобелите четирикраки, верни клиенти на губруанците, се приближиха до мястото на преговорите с възбудено крякане. Изглеждаха едри, когато застанаха пред шимите. От дебелата, покрита с перушина шия на един от тях висеше машина-преводач, но засега тя мълчеше.
Тримата шими скръстиха ръце и се поклониха като един, навеждайки глави под ъгъл от около двайсет градуса. После се изправиха и зачакаха.
Квакуанците просто стояха. Беше очевидно кой на кого не обръща внимание този път.
През бинокъла Атаклена видя, че Бенджамин говори, и прокле необходимостта да наблюдава всичко без никаква възможност да слуша.
Думите на шима обаче имаха ефект. Квакуанците зацвъртяха и ядосано закрещяха. През преводача се разнасяха думи, прекалено далечни, за да ги чуе, но резултатът беше почти мигновен. Бенджамин не ги дочака да довършат, а прибра знамето, обърна се и заедно със спътниците си замарширува обратно.
— Браво! — доволно каза Робърт. Той познаваше шимите. В момента плешките сигурно ги сърбяха ужасно, и все пак те вървяха спокойно.
Първият квакуанец замълча и зяпна стъписан. После заподскача и започна да надава остри крясъци. Партньорът му също изглеждаше силно възбуден. Сега онези на хълма можеха да чуят усиления глас на машината-преводач, която занарежда:
— … се върнете!…
Шимите продължиха да вървят към дърветата, докато накрая Атаклена и Робърт не чуха думата.
— … върнете се… МОЛЯ!…
Човекът и тимбримката се спогледаха и се усмихнаха. Това беше половината от целта, заради която се водеше битката.
Бенджамин и партньорите му рязко спряха, обърнаха се и тръгнаха назад. Поставили за пореден път знамето със спиралата на мястото му, шимите застанаха в мълчаливо очакване. Накрая, като трепереха от нещо, което трябваше да е ужасно унижение, пернатите парламентьори се поклониха.
Беше съвсем лек поклон — само присвиване на две от четирите им колене — но ставаше. Клиентите на губруанците бяха признали за равни клиентите на човеците.
— Можеха да предпочетат смъртта пред това — благоговейно прошепна Атаклена, макар че точно тя беше планирала всичко това. — Квакуанците са на почти шейсет хиляди земни години. Неошимпанзетата са разумни едва от три века и са клиенти на вълкони. — Тя знаеше, че Робърт няма да се обиди от думите й. — Квакуанците са вече достатъчно напред в Ъплифта и имат правото да предпочетат смъртта. Те и губруанците сигурно са стъписани и не са се сетили за този извод. Навярно изобщо не са в състояние да повярват, че това наистина се случва.
Робърт се ухили.
— Само почакай, докато не чуеш и останалото. Ще им се иска да бяха избрали по-лесния начин.
Шимите отвърнаха с поклон под същия ъгъл. После, оставил настрани отвратителната официалност, един от гигантските птицеподобни бързо заговори, а преводачът му замънка на англически.
— Квакуанците сигурно искат да разговарят с водачите на нападението — коментира Робърт и Атаклена се съгласи.
Бенджамин издаваше нервността си, като ръкомахаше, докато отвръщаше, но това не беше сериозен проблем. Той сочеше към руините, към унищожените гравитотанкове, към безпомощните лодки и гората, където се събираха отмъстителните сили, за да довършат работата.
— Казва им, че той е водачът.
Така беше по сценарий, разбира се. Атаклена го бе написала, удивлявайки се през цялото време колко лесно се е приспособила от финото тимбримско изкуство на преструвката към по-досадния човешки метод на явната лъжа.
Жестовете на Бенджамин й помагаха да следи разговора. Чрез съпреживяването и собственото си въображение тя чувстваше, че почти може да допълни останалото.
— Ние загубихме патроните си — беше повторил многократно репетираните си думи Бенджамин. — Вие и вашите господари ги отнехте от нас. Те ни липсват и ние копнеем за връщането им. И все пак ние знаем, че безпомощното скърбене няма да ги накара да се гордеят с нас. Единствено с дела можем да покажем колко добре сме били ъплифтирани. Ето защо ние правим това, на което са ни учили — държим се като разумни същества на мисълта и честта. В името на честта и според Кодекса на войната сега искам вие и господарите ви да ни дадете тържествено обещание или да поемете последствията от нашия законен и справедлив гняв!