— За отмъщение ли?
Бенджамин сви рамене. И двамата знаеха какво изпитва мнозинството от шимите. Но не можеха да не се интересуват от символите. Земните раси бяха склонни да гледат на всичките поклони и фини класови различия на галактяните като на дребнави глупости на една декадентска цивилизация.
— Знаете, че не мисля така — рече Бенджамин. — Бих се съгласил с логиката ви — че днес постигнахме действителен успех, просто като ги принудихме да разговарят с нас — ако не беше едно нещо.
— Какво нещо?
— Птичките имаха възможност да поогледат центъра. Видяха следи от ъплифтиране. И не мога да изключа вероятността да са зърнали сред дърветата самите горили! — Бенджамин поклати глава. — Просто не мисля, че след всичко това трябваше да ги пуснем да си вървят.
Атаклена сложи ръка на рамото на адютанта си. Не каза нищо. Нямаше какво да се каже.
Как можеше да го обясни на Бенджамин?
Над главата й се оформи сюлфф-куонн, който вихрено се въртеше от задоволство поради напредъка на нещата, които беше планирал баща й.
Не, тя не можеше да обясни на Бенджамин, че е настояла да включат горилите в операцията, че ги е направила част от нападението като първа стъпка от една дълга, оплетена и съвсем груба шега.
48.
Фибен и Гейлит
— Наведи си главата! — каза Фибен.
— Ще престанеш ли да ми ръмжиш? — тихо отвърна Гейлит. — Само искам да видя дали…
Фибен рязко я пусна и тя тежко падна на земята.
— Ти, въшлив…
— Казах ти — прошепна той. — Ако можеш да ги видиш, значи и те виждат теб със сензорите си. Единственият ни шанс е да пълзим като червеи, докато не намерим начин отново да се смесим с цивилното шимско население!
Наблизо се разнасяше бръмчене на земеделски машини. Именно този звук ги беше привлякъл тук. Стига да успееха да се приближат достатъчно, за да се смесят с фермерите, можеха да избягат от мрежите на нашественика.
Доколкото знаеше Фибен, те с Гейлит навярно бяха единствените оцелели от злощастното въстание в долината. Трудно беше да си представи, че партизаните в планината под командването на Атаклена са се справили по-добре. Струваше му се, че бунтът е окончателно ликвидиран.
— Нали каза… — бавно и с подчертано хладнокръвие прошепна тя, — че врагът не може да ни засече, ако носим само местни материали.
— Това е вярно, когато са лениви и разчитат само на тайното си оръжие. Но не забравяй, че имат и детектори на инфрачервена светлина, радари, сеизмични сонари, пси… — Той внезапно замълча. Нисък вой се приближаваше от лявата им страна. Ако се окажеше комбайнът, който бяха чули преди, можеха да имат шанс да се качат.
Запълзяха един зад друг, плътно притиснати към земята. Воят бавно се усилваше. Скоро Фибен усети леко трептене по тила си.
„Гравитатори — помисли си той. — Близо е.“
Но не разбра колко близо, докато машината не се плъзна над тревата, появявайки се само на два метра от тях.
Беше очаквал да е голяма. Но това нещо беше с размера на баскетболна топка и бе покрито със сребристи, лъскави израстъци — сензори. То бавно се клатеше на следобедния ветрец и ги гледаше.
„О, по дяволите.“ Той въздъхна, седна и примирено отпусна ръце. Недалеч се разнесоха тихи гласове. Несъмнено на притежателите на това нещо.
— Това е бойна машина, нали? — уморено попита Гейлит.
Той кимна.
— Надушвач. Евтин модел, струва ми се. Но е достатъчно добър, за да ни открие и задържи.
— Какво ще правим?
Той сви рамене.
— Какво можем да направим? Най-добре да се предадем.
Зад гърба си обаче Фибен зарови ръце в тъмната почва. Пръстите му се затвориха около гладък камък.
Далечните гласове се приближаваха. „По дяволите“ — помисли си той.
— Виж, Гейлит. Когато тръгна, се наведи. Изчезни оттук. Занеси бележките си на Атаклена, ако все още е жива.
После, преди тя да успее да го попита каквото и да било, той извика и запрати камъка с всичка сила.
Случиха се няколко неща едновременно. В дясната китка на Фибен избухна болка. Избухна взрив от светлина, толкова ярка, че го заслепи. После, докато скачаше напред, безброй жилещи иглички обсипаха гърдите му.
Докато летеше напред, Фибен беше обзет от внезапно, странно чувство, което му казваше, че е правил същото нещо и преди — че е изживявал точно същия ужасен момент — не веднъж или дваж, а стотици пъти, през стотици предишни животи.
Светът подскочи и се завъртя, когато нещото се опита да го отхвърли. Лазерът му стреля към сянката на Фибен и тревата избухна в пламъци. Той се бореше за живота си със зъби и нокти, по някакъв начин успя да отвори капака, бръкна вътре, сграбчи някакви жици и ги изтръгна.