— Какво правиш там?
— Къде?
— На стола!
Хайде де, какво да каже? Най-добре е да не бърза с отговора. Ще вземе да изтърси нещо, което да доведе до нежелателни последствия. Слезе бавно от стола. Така спечели достатъчно време, за да измисли изход от положението.
— Днес ме изпитаха — каза той.
Гениално! Нищо по-гениално не можеше да измисли. За майка му, по-амбициозна от всички майки на света, това бе достатъчно, за да престане да се интересува какво търси синът й прав на стола като статуя на постамент. Главното за нея във всички случаи си оставаха бележките. Тя смяташе, че те са най-вярното отражение на знанията. И тъй като бележките на Маляка не я задоволяваха, тя ходеше в училище да се разправя с учителите. Ако успееше да му повиши бележката по някой предмет, считаше, че му е повишила знанията.
— По какво? — попита тя тревожно. — По математика, при Добрева.
— Е, и?
— Каза ми „браво“.
— Браво! — въздъхна с облекчение майката и погали сина си по главата.
И този път, както и в много други случаи, Маляка успя да се измъкне.
За Пантата самият бележник въобще не представляваше затруднение. Майка му не ровеше в чантата му. Питаше го само какво ново има в училище и му вярваше каквото и да й каже. Това тежеше на Пантата повече, отколкото ако трябваше да крие бележника. Доверието, с което майка му се отнасяше към него, го смущаваше. Как да постъпва — да казва истината и да я наскърбява, или да я лъже. В никакъв случай не искаше да наскърбява майка си и когато можеше, спестяваше истината. Стремеше се да не й създава допълнителни грижи. Малко ли й беше, че преди шест години баща му загина при автомобилна катастрофа.
Пантата имаше друг повод за безпокойство — чувствуваше се откъснат от съучениците си. Физически по-развит, той ги смяташе за хлапаци, кьорав косъм нямаха под носа си. Единствено Камен му харесваше, дори по едно време се сближиха — от него вземаше да преписва домашни по математика и български. Затова, когато изгониха момчетата от отбора, Пантата се зарадва, не за друго, а защото от класа оставаха само двамата с Камен. Но доброволното напускане на Камен го смути. Изпита желание да последва примера му, да плюе ма всичко и да го настигне. Но не намери сили. Сега малко съжаляваше. След училище се бе опитал да тръгне с Камен и изгонените от Пангаров деца, но те млъкнаха щом го видяха и той си отиде обиден. Почувствува се сам.
Камен нямаше никакво намерение да крие тройката си. Не обичаше да лъже. Казваше истината, каквато и да е. В къщи с него много-много не се занимаваха. Двете му братчета-близначета Тошко и Стефчо се родиха, когато той влизаше във втори клас и погълнаха вниманието на цялата фамилия. Две бебета наведнъж никак не е лека работа. И Камен трябваше да помага, особено когато майка му тръгна отново на работа.
Тя работеше в пощенски клон на гише за приемане на телеграми. Бе толкова скромна и тиха, че присъствието й не се забелязваше ни в службата, ни в къщи, но за сметка на това си изпълняваше идеално задълженията и на двете места.
Баща му, висок, здрав и мускулест, работеше в хлебозавода. Започна като общ работник, а сега вече бе квалифициран майстор, уважаван и обичан, носител на много награди и отличия за добра работа. Миналата година му връчиха златен медал „Столичен първенец през годините на седмата петилетка“. Към него получи и една екскурзия до Съветския съюз, първото му и засега последно пътуване в чужбина. Оттам донесе на Камен части за транзистор и един малък поялник.
Сега, седнал на масата в кухнята, Камен запояваше вътрешностите на някакъв транзистор. Дядо му, пенсионер от три години след четиридесетгодишна служба като пощенец, бъркаше крем на печката.
— Справедливо ли ти натресоха тази тройка, или… — попита той внука си.
— Нищо не знаех! — призна Камен.
— Е, щом не си знаел, добре! — заключи дядото. — Я да ме заместиш малко, че да отида да хвърля на Дончо една табла.
Камен затвори капака на транзистора и пое дървената лъжица от дядо си. Личеше, че не за първи път бърка крем.
Дядото нахлузи обувките си и седна на стола да ги върже.
— На майка си и баща си кажи, че съм отишъл до поликлиниката за окото… Не, не, не се учи да лъжеш! Кажи им, че не знаеш къде съм.
Родителите му се върнаха малко по-късно. Стефчо и Тошко ги посрещнаха с радостни викове.