— Какво ново в училище? — попита бащата на Камен, докато прегръщаше двете близначета.
— Случи се една неприятност …
Майка му трепна тревожно. Майките винаги очакват най-лошото.
— По математика, при Добрева! — Камен извади бележника и го подаде на баща си.
Майка му си отдъхна. Тя имаше вяра в сина си, той се учеше добре и някаква дребна засечка не можеше да я обезпокои.
— Аз пък си помислих, кой знае какво е станало!
— Кой знае какво! — повтори намръщено бащата и протегна към нея разтворения бележник. — А това малко ли е? Тройка!
— Ще я поправя!
— Твоя работа, бе — каза бащата. — Ако искаш я поправяй, ако искаш не! Остани си ей така, цял живот като мене да бухаш. То ако станеш като мене, хайде, ама докато пораснеш, с тройка и за продавач на гевреци няма да те вземат.
— Не казвай на дядо си — предупреди го майката. — Тежко ще я преживее тази тройка.
— А на тренировките, край! — кресна баща му.
— Добре, татко — съгласи се веднага Камен и излезе от кухнята.
Бащата остана да гледа след него учуден.
— Умен е! — заключи той, доволен от сина си. — Друг на негово място щеше да се репчи, а той…
— Може би не направи добре за тренировките — каза кротко майка му. — Трябва да спортува.
— Трябва, трябва! Като трябва, ей ти двор. Хайде, ние все с тренировки сме отрасли.
9.
На сутринта се събраха всичко на всичко единадесет момчета. Решиха да изключат от отбора останалите пет, които знаеха за акцията, но не дойдоха. Откъде накъде едни ще учат, а други ще копаят. А после ще пристигнат на готово игрище и — първи в учението, първи в спорта. Няма го майсторът!
— Професори! — заклейми ги Маляка, но наведе засрамен глава. Това „професори“ му напомни нещо.
Заловиха се да изравняват терена. Когато има цел и работата спори. Разпалваха се все повече и повече. На всяка лопата пръст Маляка гледаше като на удар в противниковия кош. Въодушеви се дотолкова, че по едно време предложи да сложат на „обекта“ знаме.
— А духова музика не искаш ли? — присмя му се едно от момчетата.
Появата на Стоименов прекъсна работата. Не толкова появата му, колкото строгият му глас:
— Кой ви разреши?!
Какво да отговорят? Стоименов живееше точно под Каменови и често се качваше да протестира, че малките много тичали и го смущавали.
— Да оправите това и да се махате!
Сега забелязаха, че нямаше кой знае какво да оправят. Въпреки едночасовия упорит труд, едва-едва бяха изравнили една леха.
За нещастие в този момент на двора изскочи и Худерова с метнато на рамо въже и пълен леген с пране — детски пеленки и гащенца. Тя пък живееше над Каменови и имаше две внучета — едното от сина, другото от дъщерята.
— Какво е това? — попита тя заядливо.
— Ами такова, игрище…
— Какво-о-о? Игрище! Само това ми липсва. А аз къде ще простирам?
— Ама и ти по всяко време простираш, Худерова! — обади се заядливо от балкона Шайтанова, възрастна самотна жена, която живееше точно над Худерова, Между двете съществуваше стара неприязън, която никой, дори и те двете, не знаеха откъде води началото си.
— Какво да правя, малки деца, госпожа, по всяко време се напикават — отвърна й ехидно Худерова и взе да връзва въжето за простираме.
Обадиха се от съседните балкони и разправията се разгоря още повече, за да достигне връхната си точка, когато дядото на Камен заяви, че децата имат право.
Точно в този момент се появи Константинов. Усмивката му веднага успокои духовете. Той изслуша гневните нападки на Стоименов срещу своеволието на децата и каза:
— Излишно се тревожите, всичко ще се оправи. Разбира се, че сте прав, как така ще правят игрище?!
Като че ли поля децата със студен душ. Но за кратко. Щом възрастните се прибраха, Константинов каза:
— Ама сте и вие! Че стават ли така тези работи. Най-напред трябва пропаганда и агитация, после внасяне на предложение, взимане на решение и чак тогава. Игрище значи? Много хубаво! Вместо да търча из парка, ще ме включите в отбора. Бива ли?
— Бива!
— Е добре! А сега, хайде! Изравняването си е изравняване, не го оправяйте, то ще потрябва. Няма да си трошиме краката на грапав терен я! — и той се прибра.
Настроението на децата се подобри. Маляка въодушевено предложи да извикат три пъти „хип-хип-ура“ за чичо Константинов. Направиха го. По балконите отново наизскачаха хора, но децата се прибраха кротко по домовете си.
10.
Константинов постави съобщение за жилищно събрание и в двата входа на блока. В съобщението се казваше, че ще бъде разгледан въпросът за използуването на двора от съкооператорите и техните семейства. Казваше се още, че решенията ще бъдат задължителни за всички, независимо дали са се явили на събранието, или не. В посочения час никой не дойде у Константинов. Той чака цели петнайсет минути и тогава слезе долу и натисна с длан звънците. От балконите започнаха да питат кой е?