Така завърши не твърде изисканата им игра с ластик. Тръгнаха си. Трябваше да разберат какво е решило събранието.
Завариха Константинов на улицата да привързва с тел ауспуха на трабанта.
— Разрешиха ли? — попита нетърпеливо Маляка. Константинов се измъкна изпод колата, погледна ги и каза:
— Елате!
Фактът, че не им отговори веднага, ги изпълни с лоши предчувствия. В двора видяха Худерова да друса внуците, за улеснение й бяха купили количка за близнаци. Худерова се направи, че не ги вижда, което засили подозренията им. Константинов щракна лампата към мазето, но крушка нямаше.
— Ще поставим! — успокои той децата. Заслизаха по полутъмната стълба. В тишината се чуваше ритмичното капене на чешма. Константинов отвори вратата на общото мазе и светна лампата. Помещението не бе лошо, с малко прозорче към улицата, с чешма, която капеше в голяма, мухлясала отвън каца, пълна със застояла вода, издаваща неприятната миризма на превтасало кисело зеле.
— Това решиха да ви дадем! — каза Константинов.
— Че за какво ни е? — попита Камен.
— За работилница! Ще я обзаведем, всеки ще даде по нещо. Хем шум да не вдигате на двора, хем с нещо полезно да се занимавате, така казаха.
Покрай прозорчето със счупено стъкло минаха два женски крака и Маляка бързо извади ластика, но се сети за присъствието на Константинов и го прибра. Камен пък гледаше към провисилия се точно над кацата паяк. Хвана с два пръста нишката и пусна паяка във водата.
— Кацата е на Худерова, но се реши да я махне! — продължи да ги осведомява Константинов за резултатите от събранието.
По коридора се чу тътрене и след малко на вратата се появи Стоименов, най-върлият противник на игрището, със сина си, средношколец с току-що набола брада и оформени вече мустачки. Влачеха старо, но запазено бюро.
— Ето — каза Стоименов, — давам ви го за работилницата. Само че го пазете!
Нагласиха го край едната стена и си тръгнаха.
— Поне едно благодаря няма ли да кажете! — укори той децата и хлопна вратата.
— Негова е идеята! — каза Константинов. Отново шум по коридора. Този път баба Гинка остави продънена селска кошница и две стари щайги.
— За работилницата — каза тя и бързо се измъкна.
— Ама чакайте — викна след нея Константинов. — Няма да изхвърляте тук боклуците я.
— Като нямаме килер! — отвърна му баба Гинка. — Архитекти!
Константинов видя омърлушените физиономии на децата и реши да им повдигне духа.
— Ще се борим! — каза той. — Ще говоря с всеки поотделно. Ще ги пречупя един по един и ще събера от всички подписи, че са съгласни. Знаете ли историята за хан Кубрат и синовете му? Дето преди да умре им дал да счупят сноп пръчки?
Децата кимнаха. Кой не знае тази история?
12.
Стоименов, върлият противник на игрището, притисна плътно длани към ушите си. Седнал на масата в хола, той четеше, но не можеше да се съсредоточи. Някъде отдалеч долитаха на промеждутъци тъпи удари. Стоименов повдигна леко едната си длан.
„Дан-н-н“!
Никак не бяха тъпи ударите, направо на ламарина биеха и то силно. Стоименов отново притисна ухото си. Ударите заглъхнаха и четивото бързо го погълна. Забрави за шума, отпусна и двете си ръце, настани се удобно, дори се усмихна нещо на прочетеното и в този момент, като че ли гръмотевица падна върху къщата. Стоименов скочи от мястото си. По пантофи побягна надолу по стълбите, излезе на двора и потъна в другия вход. Спря чак пред вратата на Константинов, пое си дъх и натисна звънеца.
Отвори му самият Константинов.
— Това е безобразие! — изкрещя Стоименов.
— Кое? — попита наивно Константинов. „Дан-н-н“! — разнесоха се нови удари и тук, на стълбите, те звучаха още по-ушераздирателно. Сякаш десетки чукове се стоварваха върху висяща ламарина.
— Това! — отвърна гневно Стоименов.
— Кое — правеше се, че не разбира Константинов, но нов удар заглуши въпроса му и Стоименов се принуди да попита:
— Какво казахте?
— А-а-а — сети се Константинов. — Да видим! Взе ключовете от закачалката и двамата тръгнаха.
Децата се бяха събрали долу в мазето — Камен, с двете близначета, Маляка и още три-четири спортистчета. От ушите им стърчаха памуци. На пода се търкаляше стар смачкан варел и всички удряха по него с чукове, пили и каквото бяха успели да намерят сред великодушните дарения на съкооператорите, с които бе оборудвана работилницата. Удряха настървено. Стефчо и Тошко се забавляваха истински, надаваха викове при всеки удар, като за общия шум допринасяха и с ритници по варела.
Работилницата не страдаше от липса на мебелировка — един изтърбушен виенски стол, две плетени кресла, със стърчащи клечки точно на мястото, върху което се сяда — истински кресла за индийски факири. В едно сандъче имаше ръждясали инструменти и дръжката на една по-нова тесла. Твърде важната част липсваше. На стената до бюрото висеше стара, ненужна детска количка и един маркуч, домъкнат, за да не пречи в някое друго мазе. Тук се намираха и инструментите за почистване на сняг, а кацата на Худерова продължаваше да стои под капещата чешма.