— Баскетбол знаеш ли да играеш? — хитро попита дядото, решил да достигне целта си чрез Тончо.
— Как се играе? — попита Тончо и бутна един войник в ръката му. — Подарявам ти го.
— Хвърляш топката в един обръч, кош му викат. Дай да ти покажа.
— Аз знам! — отвърна Тончо и му хвърли топката. — Подай сега ти на мене.
Дядото на Камен не беше хвърлял топка от петдесет и две години, та я хвърли накриво и улучи по главата на баба Гинка — тъкмо влизаше в хола. Таблата със сладкото хвръкна от ръцете й, чинийката и чашата с вода се пльоснаха на килима. Чашата се счупи, а Тончо мигновено получи такъв плесник, че ревна като заклан:
— Защо мене ма-а-а!
— Ще ти дам аз една топка! — крясна баба Гинка и се наведе да събира парчетата. — Цял ден е така, нерви не ми останаха.
— Що си не признаеш бе, що си не признаеш! — взе да рита Тончо дядото.
— Какво, какво? — изправи се баба Гинка.
— Той хвърли топката, нека си признае.
— Ау-у-у! — възмути се от дъното на душата си баба Гинка. — Дай сега да ти избоцкам аз езика като лъжеш.
Тончо захапа ръката на баба си, отмъщаваше си за шамара, и тя изписка.
Дядото на Камен си тръгна. Моментът не беше подходящ за по-нататъшни разговори.
— Подляр с подляр! — извика след него Тончо и получи нов шамар.
Отвън децата неочаквано спечелиха точка в борбата с Худерова. Докато тя ги дебнеше от прозореца, яденето й загоря. Замириса й, но помисли, че е от горния балкон, от Шайтанова, и се зарадва. Чак когато кухнята й се изпълни с дим, разбра, че паприкаш няма да ядат. Грабна тенджерата и я изнесе на балкона.
— Загоря ти май нещо? — обади се отгоре Шайтанова.
Това вече вбеси Худерова. Ама то може ли човек и пране навън да наблюдава, и бебета да друска, и спокойно да готви. Реши, че ще накара сина си да й направи на балкона макара, ще опъне едно въже до съседния балкон, а на двора децата да правят каквото си щат. След миг изскочи с празния леген в ръка, събра си прането и отвърза въжето.
Щом си отиде и децата решиха да си тръгват. Трябваше да учат, след обед имаха контролно по български, а откак се заловиха с игрището, трудно си събираха ума.
Худерова ги видя, че се разотиват и викна от балкона:
— Защо не играете сега, защо не играете, а? Калпазани такива!
— Не издържа — каза Камен. — До два дни ще разпише и тя.
Худерова разписа още същата вечер. Оставаше само баба Гинка.
15.
Вече се смрачаваше, когато Тончо изхвръкна като тапа от входа. Отиваше при Камен, Маляка и останалите баскетболисти. Бяха му обещали два войника от колекцията на Маляка, а също да го включат в тренировките като страничен съдия, ако убеди проклетата си баба да разпише за двора. Той не знаеше какво е страничен съдия, но му прозвуча добре и се съгласи.
Тончо пресече улицата, сви зад ъгъла и се шмугна между храстите в кварталната градинка. В нея деца рядко се събираха — имаше стари, изпочупени, негодни вече за нищо люлки и запустели зелени площи все още оградени с бодлива тел. Там вече го чакаха. Някои деца седяха на пейката, други се въртяха наоколо.
— Не е съгласна! — докладва Тончо. Дишаше тежко. Това съобщение разочарова групата.
— Защо? — попита Камен.
— Още я боли главата, дето я перна дядо ти с топката. И нищо не си призна.
— Ти какво й каза? — попита Маляка.
— Че съм приет в отбора и да се съгласи да подпише.
— Тя какво ти каза?
Тончо присви леко устни, така, както правеше баба му и взе да я имитира:
— Ами, ами, цял ден да ми крещят под прозореца онези гамени.
— Гамени ли каза? — скочи едно момче.
— Гамени! — потвърди Тончо.
— Чувате ли, гамени казала!
— Тя ще съжалява! — закани се Маляка, помисли малко и се обърна към Тончо: — Мръсни думи знаеш ли?
— Две?
— Ела, ще те науча още две!
— Я стига глупости! — сряза го Камен.
— Нека ме научи, бе! — настоя Тончо.
— Хайде, чушката! — махна с ръка Камен. Тончо се присламчи към Маляка.
— Ти ми ги напиши, аз ще ги науча. После ще ме изпиташ.
— Чупката, бе! — бутна го Камен. — Изключен си от отбора.
Тончо примигна, примигна, пък ревна и си тръгна.
— Подляр си като дядо си! — викна той. Не му обърнаха внимание.
— Дядо ти не е трябвало да я удря с топката по главата! — обърна се едно от децата към Камен.
— Ами ядосал се — отвърна Камен. — Убеждавал я, убеждавал я, пък като се ядосал, прас с топката по главата!
Децата постояха още малко и си тръгнаха.
Бяха разочаровани, но не и победени. Нямаха намерение да се предадат така лесно. Щяха да направят нови опити, но какви? Очите на Маляка светнаха — сети с нещо.
— Ако го отвлечем например?