— Кого? — не разбра Камен идеята му.
— Тончо!
Спряха. Предложението ги смая. Трябваше да се обмисли.
— Този глезльо ли! — беше настроен скептично Камен. — Ще си навлечем някоя беля.
— Беля! Не си ли чел, в Америка! Отвлекат някое дете и…
Камен махна с ръка.
— Америка! Тука не е Америка. Такъв бой ще откачим, че…
— Не си прав! — настоя Маляка.
— И къде ще го отвлечеш? — попита Камен.
— У нас — отвърна едно момче от шести „а“ клас. — Елате.
След малко стояха пред вратата на мазе, заключено с голям катинар. Маляка пое фенерчето от ръцете на Сашо — момчето от шести „а“, и освети катинара. Сашо отключи и вратата се отвори със скърцане. Светлият кръг на фенерчето обходи бавно стените. Мазето беше като карцер, без прозорец, тъмно и влажно. По ъглите висяха паяжини.
— Страшно е! — прошепна Маляка.
— Ние ще го отвличаме, няма да го водим на курорт! — каза Сашо.
— Крушка поне да имаше — обади се отново Маляка.
— Ще донеса! — каза Сашо и излезе.
Маляка въздъхна. Вече съжаляваше, че му беше хрумнала тази идиотска идея. Чудеше се как да се откачи от нея.
— Мирише на мухъл! — каза Маляка.
— Мирише на бой! — отвърна Камен.
Сашо се върна. Завинти крушка и мазето светна. Сега вече не беше толкова страшно.
— Ще донеса и храна — каза Сашо.
— Каква храна?
— Ако се проточи работата. Заложникът трябва да се храни.
— Ако се проточи работата… — каза Камен и млъкна. Вече сто пъти ги предупреди, че ще ядат бой.
— Това е единственият начин да я накараме да подпише — каза Маляка. Светлината му беше върнала смелостта. — Два дни, ако трябва, два дни ще го държим.
— Най-много до обед — каза Камен. — След обед сме на училище.
— Ще клекне веднага, ще видите — успокои ги Сашо и постави празна тенекия от сирене в единия ъгъл. — Ще донеса и тоалетна хартия.
Сашо стъпи на един от рафтовете с празни буркани и извади голямо въже.
— Ще го връзвате ли? — попита ужасено едно момче.
— Ако рита! — отвърна Сашо. — И да не забравим чиста носна кърпа. В случай, че се опита да вика, ще му затъкнем устата.
На Камен му замириса още по-силно на бой.
16.
Акцията по отвличането на Тончо започна на следната сутрин, пак в девет часа. В нея участвуваха само Камен, Маляка и Сашо. Съгласно предварително разработения план Маляка домъкна разни вносни играчки. С тях трябваше да примамят Тончо.
Тончо гледаше тъжно от прозореца. Моделите леки коли, които му показваше Маляка, не го интересуваха. Имаше такива, баща му редовно изпращаше разни автомобилчета. Но онази играчка, с която Маляка правеше сапунени мехури!
Камен му махна и Тончо отвори прозореца.
— Искаш ли го? — попита Камен, като посочи към приспособлението за правене па сапунени мехури.
Маляка духна през отверстието и над главата му полетяха двайсетина сапунени балончета, големи и малки. Вятърът ги подгони. Някои се спукаха веднага, други издържаха на напора му. Едно балоиче дори се вдигна почти до втория етаж и Тончо посегна да го хване.
— Я се махай от прозореца! — чу се гласът на баба му.
— Нека да сляза, ма-а-а!
— Рано е още!
Отдолу децата видяха как баба Гинка затвори прозореца, чуха и крясъците на Тончо — настояваше да излезе. Оттеглиха се под черешата. Нямаше как, трябваше да чакат. Не изпускаха от очи прозореца на Тончови. Доста студено беше, та баба Гинка можеше и да не го пусне.
— Когато отвлякоха турския самолет — каза Маляка, — аз бях на летището.
— Е?
— Нищо! Дори не го видях. Чак вечерта чух по телевизията.
Маляка се загледа към улицата. По нея вървеше Пантата. Не вървеше, а подскачаше — две стъпки с левия, две стъпки с десния крак. Тренираше! Отстрани изглеждаше доста смешен, но Пантата не съзнаваше това. Чувствуваше се горд и самодоволен. Имаше защо — треньорът Пангаров го бе произвел капитан на детския отбор. Изобщо — напредваше! В спорта, не в училището. За училище много усилия не полагаше. Смяташе, че са го нарочили като слаб ученик, а нарочат ли те един път…
Видя съучениците си. Почувствува, че не му обръщат внимание и реши да им се изфука.
— Здрасти! — застана той пред тях, като продължи тренировката си на място: два пъти на левия, два пъти на десния крак. Забеляза, че гледат новия му син анцуг с шарено около врата и каза:
— Абсолютно без пари! И не само на мене, като на капитан. На всички.
— Голяма работа! — отвърна Сашо.
Пантата усети, че присъствието му не е много желано. Съжали, че се е изфукал и се опита да замаже цялата работа:
— Вие обаче не съжалявайте. Иначе е гот, но след всяка тренировка, душ! Страшно ми изостря синузита.