В къщи каза, че билетите му са дадени безплатно от училище, като награда за системна и старателна работа. Майките са безкрайно доверчиви, но сега майката на Пантата се изненада.
— Каква награда, майче, какво старание? Че нали те гледам.
Пантата й обясни, че старанието си е старание, независимо от резултатите.
— И знаеш ли какво разправя за мен Пангаров? — попита той важно майка си.
— Какво?
— Че имам бляскаво бъдеще. Та той без мене е нищо! Аз постигам седемдесет на сто от кошовете във всяка среща. Звезда съм аз, майче, и вече всички трябва да се съобразяват с това. Ей на, толкова отличници, а билетите дадоха на мене.
Майката въздъхна дълбоко. Може и да е прав, човек никога не знае къде ще си намери щастието в живота.
Филмът беше хубав, но наистина трая дълго, отне им кажи речи три часа. Пантата предложи на майка си да вървят пеша, за да се поразходят. Тя се чувствуваше уморена, но се съгласи. Дори й стана приятно. Толкова бързо минават годините, утре ще изхвръкне синът й от къщи и тя ще остане съвсем сама. Хвана го под ръка и тръгнаха бавно. Миришеше на пролет.
— Отдавна не съм се разхождала до късно — каза майката с някаква мъка в гласа.
— Че защо не го правим по-често?!
— Ти стягай учението!
Докато вървяха, майката поглеждаше от време на време към сина си. Радваше му се. Той й беше единствената утеха и надежда в този свят. Ей на, и на кино взе да я води. При това безплатно, за награда.
— Все пак ти си добро момче! — каза майката развълнувана.
— Защо „все пак“? — попита Пантата.
Отвори дървената вратичка на оградата и замръзна място. На скованата от дъски пейка пред къщата седеше Ана Добрева. Чакаше ги.
4.
Треньорът на детския отбор на „Академик“ Христо Пангаров се качваше бавно по стълбите на училище „Кирил и Методий“. Спря на първата площадка и се загледа през прозореца към двора, където учителката по физкултура изпитваше учениците по бягане. Две-три деца му харесаха и той се опита да ги запомни по физиономия. Щяха да му трябват догодина, за новия набор.
Тръгна по пустия коридор. Иззад една врата долиташе висок преподавателски глас. Някой наливаше паралели и меридиани в главите на децата. В съседната стая пък имаха час по музика — пееха народна песен. Пееха я фалшиво, много фалшиво. Сякаш като е народна песента, мислеше си Пангаров, могат да правят с нея каквото си искат. Също като с анцузите, никак не ги пазеха. Я да бяха техни, лични…
Спря се пред директорската врата и почука. Не изчака отговор, натисна дръжката и влезе.
— Викали сте ме, другарю директор!
Директорът вдигна глава.
— А, вие ли сте? Заповядайте, седнете!
Седна на креслото до бюрото. Заразглежда накачените по стените портрети на Левски, Ботев и патроните на училището Кирил и Методий.
— Малко съм разтревожен — каза директорът.
— Какво се е случило?
— Някои от децата, които тренират при вас, са си развалили катастрофално успеха.
— Кои например?
— Пантев най-вече.
— Кой?
— Лъчезар Пантев от шести „г“…
— А, Пантата ли? — треньорът се замисли и веднага отсече: — Ще го изгоня!
Пангаров не блъфираше. Пантата напоследък взе да му се качва на главата. Мислеше се за много голям. През зимната ваканция, когато отборът бе на лагер-школа в Панчарево, той дори се осмели да му се озъби пред останалите ученици.
Пангаров знаеше как да се справя с подобни главозамайвания. Чакаше само удобен случай. И ето го сега, директорът му го поднасяше наготово. Значи и в училище се е отпуснал. Добре, добре! На първата тренировка, тоест още утре сутринта, ще извади пред строя Пантев и ще го разжалва, ама така, че за цял живот да го запомни. Пантев нямаше да изтрае дълго, в това Пангаров бе уверен. Най-много след месец щеше да се завърти около него, да му покаже бележника си и да го помоли за прошка. Тогава Пангаров, разбира се, щеше да го прибере обратно. Предстояха важни състезания, а без Пантев? Защо да се лъже, Пантев е стълб на отбора. Но тогава той ще се завърне кротък като агънце.
— Да, да, ще го изгоня! — повтори Пангаров. — Мене прости хора не ми трябват. Ако губим, само от простотия губим. Гледахте ли вчера по телевизията мача с Унгария.
— Не! — отвърна директорът.
— Не?! — възкликна поразен Пангаров. Как може директор, интелигентен човек, да не гледа мача с Унгария! Театрите на празни салони играеха заради този мач, а той не го гледал. — Три на две! — съобщи резултата Пангаров. — За Унгария! Само от простотия! Представете ми списък, ще ги изгоня. Всичките. Калпазани!