Погледът му отново спря върху портретите на стената.
— Ей на! — каза той. — Ама и науката ни не е наука. Какво знаем ние за тях? За Левски, да, отличен бил на дълъг скок. А останалите? Спортували ли са? И какво?
Пангаров напусна стаята. Вратата изскърца зад гърба му. А директорът остана с поглед впит в портретите на стената. Дявол да го вземе, никога не си бе задавал въпроса дали са спортували тези хора.
5.
На другия ден след посещението на треньора Пангаров при директора, отборът на Камен се събра отново в двора. В единия край стърчеше забита гредата. Закрепиха на нея таблото с боядисания в червено обръч и висящата под него мрежичка. Всички с радост признаха, че игрището, макар и с един кош, е съвсем истинско. Лично Константинов излезе на двора, за да ги поздрави. Обещаха му в неделя да го включат в тренировката.
Баба Гинка погледна от прозореца. Тончо редеше ревностно камъчета по линията. Можеше да е спокойна. Откак се захванаха с това игрище Тончо не бе изчезвал, все на двора стоеше.
Худерова простираше на балкона, мяташе гащички на въжето и дърпаше макарата. Над двора се проточи цяла върволица бели флагчета. Внуците й бяха пораснали. В прането нямаше вече пелени — напикаваха се направо в гащичките. Игрището никак не я вълнуваше. Щом има къде да си мята прането и с игрище и без игрище, все едно.
Децата поставиха и последното камъче от очертанията на игрището, поставиха го като точка на една дълга, уморителна, но плодоносна работа. Прибраха инструментите. Щеше да започне церемонията по освещаването. Бяха намислили пръв в баскета да стреля Камен, сетне Маляка, негова бе топката и т.н. Но церемонията се забави, защото видяха, че Стоименов слезе по стълбите. Ако сега, на дневна светлина си познае плота на бюрото!… Маляка търкулна топката в ъгъла при оградата. Възрастните като се заядат с децата, все топката им гледат да вземат.
Стоименов излезе от входа и — право към баскета. Заразглежда го. Децата направиха полукръг около него, готови да се защищават. Стоименов премести погледа си на тях, пак погледна таблото, после децата и каза:
— Браво!
Въздишка на облекчение!
— Служи ви работилницата, а? — имаше предвид общото мазе.
— Служи — отвърна Маляка. — Много даже.
— Нека ви служи! Само тихо! — и той тръгна към улицата.
Децата погледнаха към своя баскет. Е, щом Стоименов и сега не си позна плота, значи всичко е наред. След толкова усилия! Остана само да вземат топката…
Не е много за вярване, но топката падна от небето. Падна точно в средата на обръча, не го докосна дори, Не някоя друга топка, а топката на Маляка.
Обърнаха се изненадани. Захилен до уши, зад тях стоеше Пантата, по долни черни гащи и моряшка фалнелка, готов за игра. С два скока той се озова под коша, хвана топката, направи бързо показен дрибъл, сетне с две-три дълги като на антилопа крачки приближи коша, скочи и топката за втори път мина през обръча на Худерова, без да го докосне. Ефектно и резултатно! Пантата погледна съучениците си като победител, погледна игрището и ги похвали:
— Царе сте!
Децата не реагираха на похвалата му. Отношенията им с Пантата бяха съвсем охладнели. Този елитен играч така се фукаше, че им идваше да му фукнат една… Откъде накъде, с какво право пръв той хвърли топката на Маляка в коша.
— Ще ви тренирам! — каза Пантата.
— Ти си гледай отбора! — отвърна му недружелюбно Камен.
— Напуснах го аз отбора! — каза Пантата и спомена за „напускането“ помрачи лицето му. Какво напускане само! По-голям позор в живота си Пантата не познаваше. Никой в момента не мразеше Пангаров повече от него.
Децата не му повярваха. Кой е луд да напусне такъв отбор — тренировки, състезания, лагер-школи.
— Взех си шапката и напуснах! — повтори лъжата Пантата.
Хвърли отново топката. Безупречно попадение! С един скок се озова под коша и хвана топката преди да е тупнала на земята.
— Затова ли си без анцуг? — попита Камен.
— Притрябвал ми е анцугът им! — отвърна Пантата. — Сдадох го!
Децата мълчаха. Имаше нещо съмнително в цялата работа.
— Камене — каза Пантата, — ще трябва да повишим успеха.
— Кой успех?
— Моя! — отвърна Пантата и му подаде остър пас. Камен хвана топката. Пантата му направи знак да стреля в коша. Камен се прицели и шутира. Топката удари обръча, поколеба се, но влезе. Това като че ли послужи за знак. Децата се разтърчаха из игрището, всяко гледаше да докопа топката и да я изпрати към коша. В обръча на Худерова все по-често и по-често попадаха неточни удари и докато децата се усетят, той клюмна. Собствениците на току-що завършеното баскетболно игрище стояха като попарени. Гледаха увисналия обръч, гледаха се помежду си, гледаха към Пантата. Пантата помисли, че очакват помощ от него и му стана приятно. Само да може да намери изход от това положение! Да, хрумва му нещо.