Завари го да учи. По масата имаше пръснати тетрадки и учебници.
— Опита ли се да ги решиш? — попита Камен.
— По история кълва — отвърна му Пантата. — За великите географски открития имаме, нали?
— Да!
— Това за Колумб не било само лаф!
— Кое?
— Дето открил Америка! Едно кафе ще пиеш ли? — попита той. Правеше се на възрастен.
— Може — съгласи се Камен.
— Какъв номер само! Хем филмът беше двусериен, час се разхождахме след него, и тя пак чакаше.
— Само Добрева може да го направи! — каза Камен. — Тя не обича да я вземат за будала. Сядай да решаваме!
— Ти решавай, аз ще направя кафето — каза Пантата и излезе от стаята.
Камен идваше за първи път у Пантата. Обстановката му се стори твърде скромна — гардероб, две легла, кръгла маса. На стената имаше закачен стар стенен часовник, до него — семейна снимка. Макар и снет до кръста, бащата изглеждаше едър, здрав човек, очите му съвсем като на Пантата. Над леглото бе залепена изрезка от вестник „Старт“ със снимката на капитана на българския национален баскетболен отбор, същата, върху която Малака беше залепил своята физиономия, за да види как ще изглежда като капитан.
Когато Пантата донесе кафеварката в стаята, за да я включи в контакта, Камен решаваше задачите.
— Майка ми не спа тогава, честна дума! — Пантата все още мислеше за неприятната среща с Добрева.
Камен слушаше с едно ухо.
— Готово! — каза той.
— И двете ли?
— Първата! Сядай да решим заедно другата.
— Ти карай, карай! — насърчи го Пантата. — Да стане кафето.
Камен прочете задачата на глас. Замисли се, почна да пише. А Пантата отново се върна към близките спомени.
— Иначе не ме издаде за билетите — каза той. — Ама и мама, първо с тези билети започна, колко се зарадвала, когато съм й казал, че са за старание. Добрева така ме погледна, че в земята потънах: „Не са за старание — рече тя, — а за насърчение. Защото успехът е отражение на старанието! А той с успеха е зле“. Майка ми прибледня.
Кафето започна да капе в каничката и Пантата приготви чашите.
— Излезе! — възкликна зарадван Камен.
— Браво! — похвали го Пантата, поднесе му кафето и добави: — Страшно добър човек е мама. Обещах й да се поправя и ще удържа думата си. Не че не обичам да уча, ама как да ти кажа…
— Майка ти ли те накара да напуснеш отбора? — попита Камен.
Пантата трепна. Смути се. Отпи от кафето. Погледна към тавана. Колебаеше се.
— Ще ти призная нещо, ама никому нито дума.
— Добре — съгласи се Камен.
— На никого не съм го казвал, но ти, ти си ми най-добрият приятел. Ако кажеш на някого…
— Няма!
— Закълни се!
— Не ми ли вярваш?
— Вярвам ти, но това, което искам да ти кажа, е много тайно.
— Защо тогава искаш да ми го кажеш?
— Защото ми тежи.
— Добре, заклевам се.
— В майка си.
— В майка си!
— Мене ме изгониха от отбора!
— Знам! — каза Камен. Пантата го погледна изненадан.
— Знаеш?! От къде?
— Цялото училище говори. Пет души от отбора на Пангаров са от нашето училище.
Пантата въздъхна тежко.
— Много долно беше — призна с горчивина в гласа той. — Този Пангаров се оказа голям кретен. Извади ме пред строя. Каза, че ме разжалва. Накара ме веднага да сдам анцуга и…
— Затова ли дойде по черни гащи?
— Затова. Добре, че тази сутрин сложих черни, обикновено нося бели. Можеш ли да си представиш — по бели гащи през целия град! При това във време студено за сезона, така казаха по радиото сутринта, студено за сезона.
Пантата започна да се смее. Стана му весело.
— Знаеш ли, щом ти признах и ми олекна. Едно е хората да говорят, друго е сам да си го кажеш.
Камен се замисли. Сега той се колебаеше.
— И аз имам да ти признавам нещо.
— Какво?
— На никого не съм го казвал. И на Маляка дори.
— Кажи!
— Закълни се да мълчиш.
— Заклевам се.
Камен се канеше да каже, каквото имаше да казва, но не се решаваше. Стана, отиде до прозореца, погледна навън. Братчетата му си играеха кротко. Беля някаква да правеха, щеше да отвори прозореца, да им се скара и да си тръгне, без да каже това, което му тежеше. Защо му трябваше да започва?
— Заклех се! — подсети го Пантата. Камен се извърна към приятеля си:
— Аз май съм влюбен.
— В кого?
— В Юлия!
Пантата прецени за миг избора му и отсече:
— Може.
7.
Учителката по български език Станчовска се разхождаше бавно из стаята на шести „г“. Преподаваше поредния урок. Говореше с чувство. Спираше между редиците и пак тръгваше. Стараеше се да задържи вниманието върху урока.