Само Маляка не внимаваше. Този час той трябваше да изпълни важна задача във връзка с баскетболното табло. Бяха решили да го вземат без да питат и да го върнат, когато пораснат. Теглиха жребие, падна се на Пантата да проникне в мазето, без да го види някой. Решиха обаче, че не бива, и без друго е закъсал с успеха, ако го хванат, може да го изхвърлят от училище. Теглиха ново жребие, падна се на Камен. Ала Камен, като председател, не трябваше да се замесва в подобни работи. Накрая възложиха задачата на Маляка и той се съгласи. Ето защо сега, вместо да внимава в урока, стискаше с два пръста носа си, а с дланта на другата ръка натискаше устата си. Когато усети, че повече не може да издържа, отпусна ръце и преднамерено шумно пое дълбоко въздух.
Станчовска мина край него, но нищо не забеляза. Жалко, отново трябваше да се мъчи.
Момичето, което седеше зад Маляка, го бутна и му подаде листче. Пантата му пращаше бележка. Пишеше му: „Дръж повече, това е нищо“. Маляка написа отдолу: „Повече, ама ще пукна“. Пусна бележката по обратен път към Пантата и запуши отново нос и уста.
Този път стана морав. Едва успя да си поеме дъх. Започна да диша тежко като стар пушач.
— Маляков, какво ти е? — попита Станчовска. Вместо него се изправи Пантата.
— Него му е лошо, другарке Станчовска.
Станчовска погледна с едва забележима ирония към Пантата.
— „Него му е лошо!“ — повтори тя. — Ех, Пантев, Пантев! На него му е лошо, а не „него му е лошо“. И не „другарке“, а другарко. Или просто можеше да кажеш — лошо му е. Колкото по-кратко, толкова по-малко грешки. Седни!
Пантев си седна. Хвърли око към Маляка. Нищо му нямаше вече. А Стаичовока отново попита:
— Какво ти е?
Маляка се изправи. Вместо отговор, вдигна нещастен рамене. Нищо му нямаше вече.
— Излез, поразходи се малко на чист въздух!
Маляка не чака нова покана. Изхвръкна бързо навън. Забрави, че трябва да му е лошо. Взе стълбите надолу по две. Преди да влезе в сутерена се огледа. Никой не трябваше да го види, затова и акцията се провеждаше по време на час, когато децата са по класните стаи, и чистачките си говорят някъде с метли в ръце.
Маляка се шмугна през желязната врата. Дишаше тежко, този път от страх. Ако го спипат, нямаше да може да обясни какво прави. Цяла сутрин се мъчи да измисли някаква лъжа, какви ли не лъжи му минаха през главата, но нито една не беше за пред хора.
Когато стигна до вратата на басейна, погледна през ключалката. Баскетболното табло си стоеше там, край занемарения плувен басейн. Натисна дръжката. Заключено! Така и очакваше. Измъкна от джоба си кутийка, от кутийката — восък. Затопли го между дланите на двете си ръце, дъха му топъл въздух, мачка го и накрая го залепи на ключалката. Почака малко да застине, отлепи го внимателно, прибра отпечатъка в кутийката. Измъкна се благополучно и излезе на двора да подиша чист въздух. Сега вече нека го вижда, който си иска. И да го пита, каквото си иска. Все едно му беше. Станчовска го изпрати да се поразходи и да подиша чист въздух. Който не вярва, да провери!
След училище се замъкнаха право на пазарчето, където имаше работилница за ключове. Ключарят, симпатичен инвалид, ги посрещна с приветлива усмивка.
— Ако не сте вие да си губите ключовете, от глад ще умра! — пошегува се той. — Дай да видим! — и протегна ръка.
За голямо негово учудване Маляка му подаде малка кутийка. Човекът я отвори и видя отпечатъка.
Не знаеше какво искат от него, но разбра, че тук се крие някаква детска лудория.
— Баба ми загуби ключа от мазето! — каза Маляка.
Ключарят задържа погледа си върху него толкова дълго, че на Маляка му стана неприятно. Още повече, че го гледаше право в очите. Почувствува как се изчервява.
— Да дойде баба ти!
Ама че неприятен човек! Как ще дойде баба му, когато имаше само един дядо и той живееше в Каспичан? Да не иска от там да го докара!
— Стар човек да разкарвате! — тросна се Маляка. — Още две братчета имам. Близнаци. И една сестра! — взе да разправя каквото му падне.
— Ашколсун! — похвали го ключарят. Излязоха.
— Никакво доверие на децата, значи! — рече Маляка.
— Майка ми дори! — оплака се Пантата. — Хванах я да ми рови в чантата!
— Търсила ти е бележника! — каза Маляка. Вървяха известно време без да говорят.
— Трябва да го измъкнем по някакъв начин! — каза Камен. Мислеше си за баскета.
— За да го измъкнем, първо трябва да се вмъкнем! — отвърна му Маляка.
— Абсолютно си прав! — съгласи се Пантата и сложи ръка върху рамото му.
8.
Бащата на Юлия, писателят Георги Милчев, почеса плешивата си глава, сетне прокара ръка по брадата си. Работеше върху сценария но случай 25-годишнината на училището, където се учеше дъщеря му, и се ядосваше. Не че му струвате кой знае какво да го натрака на машината! Не можеше да се примири, че училището се е превърнало в голямо игрище, на което родителите се състезават, правят си фалове и си бият дузпи в името на щастието на своите деца. Ето и тази забава! Откъде накъде, шести „г“ клас ще обира лаврите на най-добре представил се клас (той не се съмняваше, че това ще е така), само защото той, професионалният писател, е родител на едно от децата. Абсолютна глупост!