Реши да състави само план за сценария. Планът му отне доста време и сега се потеше над финала. Знаеше, че всички класове ще завършат програмата си с песента „Върви, народе възродени“, затова искаше да измисли нещо по-свежо и оригинално. Нищо не можа да измисли, класиката си е класика. Написа като последна точка от програмата, че учениците запяват химна на Кирил и Методий и извика Юлия.
— Ето! — подаде й той плана.
— Какво е това?
— Планът за вашето тържество. Разработил съм го подробно, а сценария ще напишеш сама.
Юлия поклати отрицателно глава. Самата дума „сценарий“ я плашеше. Не че не можеше да пише. Напротив, пишеше добре и напълно самостоятелно. Не даваше на баща си да й проверява съчиненията. Страхуваше се, че дори една дума да прибави той от себе си, в класа ще разберат. Те и сега подозират, че шестиците, които получава по български, не са само нейни. Особено Маляка. Защо я ненавиждаше така, не можеше да си обясни, но знаеше какво разправя — всичките й съчинения, от „Мама“ в първи клас, до „Аз и космоса“ в пети клас, били дело на баща й.
— Не мога да го напиша! — каза Юлия.
— Защо?
— Защото не е възложено на мен, а на тебе.
Милчев стана от мястото си, отиде нервно до прозореца, върна се при бюрото си. Дявол да го вземе, дъщеря му имаше право. Точно така, на него бяха възложили написването на програмата. Петнайсет години след като завърши университета, той получи домашна работа, без да се усети. Тази мисъл го изпълни с гняв и той избухна:
— Може ли такова нещо! Да карат всичко родителите! Те утре могат да ни изпратят и на абитуриентския бал. С автобуси! В зала Универсиада! А вие — какво? Ще стоите отстрани и ще ни махате с ръка. Не съм съгласен!!!
Последните думи Милчев изрече толкова силно, че майката на Юлия веднага отвори вратата и каза с укор:
— Жорж!
Милчев, като много по-умен от жена си, замълча. Знаеше, че тя е малко превзета и че обича да се налага, но се бе примирил и с това.
— Трябваше да откажеш — упрекна го Юлия. — Аз не съм писателка и не мога да поема такава задача.
— Писателството е въпрос на труд преди всичко! — отвърна Милчев.
— Жорж, остави детето! По-добре ще го направиш ти.
Милчев отново не възрази на жена си. Но промърмори под нос:
— Двадесет и пет годишнина на училището! Вместо да му направят ремонт, взели да правят забава.
Седна зад бюрото, отвори нервно пишущата машина и сложи лист. Майката направи знак с глава на Юлия. Двете излязоха от кабинета. Щом затвориха вратата и машинката затрака.
— Той е такъв — каза майката. — Докато не се раздразни, не може да пише.
9.
Камен вдигна ютията, наплюнчи пръст и пипна. Плюнката изцвърча и той издърпа шнура от контакта. Намокри бялата кърпа със стара четка за бръснене, нагласи я върху ръба на панталона си и притисна отгоре ютията. Изглади си крачолите внимателно, провери с пръст ръба, като че ли е нож за рязане и метна внимателно панталона върху креслото да изстине, та да станат ръбовете по-трайни. После сложи бяла риза. Застана пред огледалото по бели гащета и се засмя — спомни си за позорното изгонване на Пантата от отбора. Обу внимателно панталоните и пак застана пред огледалото. Върза една от вратовръзките на баща си, но не се хареса и я махна. Опита как ще е с пионерската връзка. Свали и нея. Огледа се отново. Усмихна се. После направи сериозна физиономия, за да вади как изглежда по-добре. Тръгна сериозен.
Все така сериозен се изкачи по широкото стълбище на луксозната кооперация. Спря пред вратата, на която пишеше „Семейство Милчеви“. Оправи си косата и реши, че е страшно глупаво да си влюбен. Вместо да учи или още по-добре — да е с приятелите си, той тръгнал да ходи при Юлия.
Звънна и застана във войнишка поза „свободно“, за да изглежда по-непринуден.
Отвори му Юлия и го погледна изненадана. Никак не го очакваше.
— Влез де, какво има?
Камен се смути и продължи да стои „свободно“. Бабата на Юлия мина уж случайно, надникна да види кой е и отмина.
— Аз за програмата, да видя какво става? — смотолеви Камен.