— Коя програма?
— Сценария за чествуването.
Показа се и майката. Нея Камен познаваше от родитело-учителските срещи. Веднъж, след като той изнесе доклад за успеха на класа, тя го погали по главата и щипна по бузата. Оттогава не я обичаше.
— Покани момчето! — каза майката, след като Камен я поздрави любезно, но въздържано, за да не го погали пак по главата и щипне по бузата.
Влязоха в обширен хол. Камен не бе свикнал на такъв разкош. Като на кино. Впрочем целият този разкош се дължеше на майката на Юлия, тя умееше да превръща хонорарите на мъжа си във вещи.
Камен почувствува погледа на Юлия. Дявол да го вземе, защо се заплесна. Трябваше да поведе някакъв разговор, но не знаеше какъв.
— Искаш ли да пусна някоя плоча? — попита Юлия.
— Добре — съгласи се Камен. Музиката винаги може да спаси човека от необходимостта да говори глупости.
Холът се изпълни със звуците на модерна мелодия. Камен бръкна с ръце в джобовете и погледна Юлия. Тя се поклащаше в такта на мелодията. Имаше нещо грациозно в движенията й. Пък и у дома си беше, чувствуваше се по-сигурна. Камен много искаше да каже нещо мъдро, но нищо не му идваше наум. В такъв случай златното правило е човек да мълчи и той постъпи точно така. Заоглежда отново хола — гипсови тавани, тежък кристален полилей, персийски килим, старинни мебели, наскоро тапицирани.
— Хубаво е! — каза Камен.
Юлия вдигна неопределено рамене. Всичките тези мебели и джунджурии никак не я интересуваха. Тя приличаше повече на баща си. Най-щастлива се чувствуваше, когато пътуваше с него из страната.
— Купуват стари мебели, защото е модерно! — отвърна му Юлия. — По-шик било, но не смеят да седнат на тях. Ти какъв смяташ да станеш?
— Не съм мислил още. А ти?
— Учителка!
— Точно това ли намери! — не одобри решението й Камен.
— Винаги съм искала да стана учителка. Класната ли ти каза да дойдеш?
— А не, аз сам. Ей така! Да не каже после, че съм председател, а не се интересувам.
Юлия му подаде зелена папка. Камен я взе, но не му се тръгваше.
— Това какво е? — видя някаква голяма кутия на библиотеката.
— Монополи!
— Какво?
— Игра. Така се казва. Много е интересна. Искаш ли да ти я покажа.
Когато майката на Юлия донесе кутия с бонбони, за да ги почерпи, завари ги да играят проснати на персийския килим.
Камен не каза на Маляка, че отива у Юлия. Изобщо не му се обади. Знаеше, че Пантата ще го потърси, за да решават задачи и като не го намери, ще звънне на Маляка. Настръхваше при мисълта, че Пантата ще се усмихне иронично като разбере, че е отишъл у Юлия. Изобщо вятър излезе и неговата теория, че на човек му олеква, като си сподели тайната. Напротив, сега се стесняваше от Пантата. Много неприятна работа.
Маляка звъня на Камен малко след като той излезе. Много се учуди, че няма никой. По-късно пристигна и Пантата. Повъртяха се на двора, скучно им беше. Дойдоха още две съотборничета и решиха да отидат в мазето-работилница да поиграят на часовник.
Не се знае кой е измислил тази игра, но от време на време играеха на нея и страшно се забавляваха. За играта взеха часовника на Маляка, много ефектен, хващаше око отдалече. Имаше бяла пластмасова кутия с тъмносин циферблат, осеян със златни звездички. Не струваше кой знае колко, но по нашите магазини точно такива нямаше, та всички ахкаха като го видеха. Завързаха го с тънък найлонов конец за каишката. Пантата протегна ръка през прозорчето и постави часовника на тротоара. Не чакаха дълго. Младият мъж, който вървеше наперено по улицата, изведнъж забави крачките си. Децата се спогледаха. Знаеха, че е клъвнал.
Мъжът спря край часовника, заозърта се гузно като крадец, наведе се бързо и… часовникът изчезна в прозорчето на мазето. Мъжът се стъписа за миг, но се окопити и забърза по улицата, изпроводен от бурния смях на децата.
— Видя ли го само как беше облечен — каза Маляка. — Модна къща „Валентина“! И въпреки това…
— Прави ли ви впечатление, че никога не вдигат скандал? — попита Пантата.
Но животът почти веднага го опроверга.
Пантата дръпна найлоновия конец. Тъкмо навреме — един дебел мъж едва не докопа часовника. Като чу смеха на децата, приклекна до прозорчето и взе да вика:
— Как не ви е срам да се подигравате с възрастните хора, хулигани такива!
— Извинявайте, господине — отговори му много кротко Маляка, но в това „господине“ вложи цялото си презрение, — кое по-точно ви кара да смятате, че сме хулигани?
— А какво друго, какво друго? Сложили тука един часовник…
— Този часовник, ГОСПОДИНЕ, е негов — намеси се Пантата — и той може да го слага където си иска. Часовникарят каза да му прави всяка сутрин слънчеви бани, защото много изостава. Рахитичен е!