Дебелакът се изплю шумно в мазето и си тръгна.
— Хайде стига толкова — каза Пантата. — За най-малкото и веднага хулигани ни наричат. А те? Човек да не може да си остави спокойно часовника на улицата.
Маляка обаче сложи отново часовника на тротоара.
— В известен смисъл тази игра е възпитателна — каза той.
Някой почука на вратата — три пъти, пауза и още два пъти. Свой значи. На прага стоеше Камен с изгладен панталон и бяла риза.
— Спукахме ти звънеца — каза Пантата. — Къде ходиш?
Камен не му отговори. Направи се, че играта с часовника много го интересува.
— Кълват ли?
Пое конеца и тикна папката със сценария в ръцете на Маляка. Отвън по тротоара отекнаха стъпки. Покрай прозорчето минаха два женски крака й отминаха.
— Какво е тава? — попита недоумяващ Маляка.
— Кое? — обърна се към него Камен. Маляка четеше сценария.
— Сценарият за тържеството.
— Кой ще прави всичко това?
— Кое?
— Слушай: „От едната страна излизат двама ученика, облечени като патроните на училището Кирил и Методий. От другата — ученици символизиращи азбуката“. Леле-е-е! Добре, че училището ни не се казва Бенковски. Щяха да ни нарат да минем с коне през сцената.
Децата се засмяха, а Маляка продължи да чете.
— И две балерини е вмъкнал! — каза той. — Като препинателни знаци. Как го пък измисли!
— Ако можеше и едно баскетболно табло да измисли!
Последното подхвърли Пантата, като шега. Останалите го приеха също като шега, засмяха се. Но веднага след това като че ли съзряха в тази шега някаква възможност.
— Защо не? — каза Камен. — И едно табло.
— Какво табло?
— Онова, училищното, дето е захвърлено в плавалнята.
Решиха да говорят с Юлия. Щяха да я посветят в плановете си за игрището, нищо тайно нямаше в тях. Трябваше да я убедят да помоли баща си да вмъкне в художествена форма и едно баскетболно табло. Те веднъж да го изкарат от онази дупка, пък после.
Така, увлечени отново в плановете си, забравиха за часовника. Сетиха се едва когато Камен забеляза, че държи в ръката си найлоновия конец. От часовника нямаше и помен.
10.
Същия ден след часовете останаха да поиграят баскетбол в училище. Игрището както винаги беше заето от други деца, но те бяха от по-долните класове и Маляка веднага се разпореди:
— Хайде, чупката!
Едно хлапе му се изрепчи. Пантата тръгна към него и то подви опашка. Разделиха се на две и играта започна. Пантата се държеше като треньор и на двата отбора. Натрупаха се доста зяпачи и Маляка изпита вълнението на участник в официална баскетболна среща. Липсваше му само духова музика. Но вместо духова музика — появиха се трима дангалаци, от най-горните класове.
— Хайде, баста! — каза този, който носеше топка. Маляка се възмути от дъното на душата си. Може ли такова нахалство. Като са по-големи, да не мислят…
Какво мислеха Маляка не разбра, защото още при първия му опит да се опре, едно от момчетата шутира така топката, че тя изхвърча през оградата и Маляка хукна да я гони. Топката беше негова — хубава, нова баскетболна топка, която баща му донесе от Милано. Ако изчезне и тя, много ще му дойде за днес.
Дангалаците започнаха да си подават топката и да стрелят от време на време в коша. Просто безобразие — трима души на два коша.
— Хайде да ви играем! — предложи им Пантата.
— На нас? — попита присмехулно единият.
— На вас! Ще ви дадем двама души от нашите.
— Няма нужда! — отвърна му дангалакът. — Трима сме ви достатъчни. А вие, колкото искате, толкова.
— Добре!
— Безплатни уроци обаче не! — каза дангалакът. — На левче!
Отборът на Пантата се оттегли на съвещание. Пре-бъркаха джебовете си. Дойде и Маляка — той имаше двайсет стотинки.
— Левче, ама не от всичките! — предложи им Пантата и уточни: — Едно левче!
— Добре! За деца с намаление, като в зоологическата градина! Който пръв направи трийсет точки. После ще ходите до в къщи за ново левче.
Скоро дангалаците разбраха, че са преценили зле силите на противника. Този, Пантата, бе просто неудържим. Хване ли топката…
При десет на четири големите спряха играта.
— Слушай бе, професионалист! — каза единият дан-галак. — Къде ги дават така, ние трима, вие пет.
Останаха Пантата, Камен н Маляка. Картината обаче не се промени. Все едно Пантата вкарваше кошовете. Срещата завърши при тридесет на двадесет и пет.
— Левчето — каза Маляка.
— Що рече? — попита предизвикателно дангалакът.
— Мани ги — Пантата дръпна Маляка да си вървят.
Тръгнаха щастливи. Юлия, която присъствува на мача, им обеща, че ще накара баща си да вмъкне кош в сценария. И ги похвали. Каза им, че са отлични баскетболисти.