— Той е талант! — натъртено повтори треньорът и Добрева обърна очи към него. — Да, да! Панта, стани!
Пантата се изтегли иззад чина с целия си ръст. Треньорът го посочи с ръка:
— Лъчезар Пантев ще стане национал, мога да твърдя това. Той ще донесе олимпийско и световно злато на България. От Пантев аз ще направя баскетболист номер едно.
Всички обърнаха глави към Пантев, или Пантата, както му викаха.
— Да — каза директорът, повече като размисъл, отколкото като съгласие. — Най-напред Пантев трябва да повиши успеха си. За останалото ще говорим след това.
Пантата наведе отново глава.
След като директорът и треньорът Пангаров напуснаха стаята, Добрева изтри дъската и написа следващото подзаглавие: „Сравняване на дроби с неравни членове“.
Пантата го преписа погрешно. Вместо „неравни членове“ писа „неравни крайници“.
2.
През своя тридесетгодишен живот треньорът Пангаров беше участвувал всичко на всичко в осем международни срещи. Останалите деветдесет и четири прибави към творческата си биография за авторитет. Най-далечния си мач игра в Скопие. За срещите в Мексико-сити, Сантяго, Милано и Мадрид знаеше от спортните вестници, които следеше най-редовио. В националния отбор бе участвувал само в мечтите си. А щеше положително да стигне до него и да бъде един от най-добрите, ако на републиканското първенство преди десетина години не си бе скъсал мускула на крака. Лежа дълго и го посъветваха да не се връща към активна игра. Този удар посрещна тежко — цялото му бъдеще като че ли рухна изведнъж. Тъй като го ценяха, назначиха го за помощник-треньор, а сетне му дадоха да се занимава е децата и юношите.
Пангаров обичаше да разказва случки от въображаемите си пътувания зад границата. Измисляше ги, не за да се самоизтъква и хвали, а за да възпитава патриотично бъдещите големи спортисти. В тези случки той с презрение отхвърляше предлаганите му хиляди долари, за да остане да играе като професионалист в Съединените щати, разобличаваше търгашеските наклонности на западните менажери, които често се опитваха да го водят по примамливи нощни заведения преди решителни мачове, за да бъде на следващия ден като изплют на игрището. На Христо Пангаров тези номера обаче никога не минаваха и това предизвикваше естествено възторг у малките.
Своите възпитаници треньорът подбираше дълго и старателно. Сега на игрището загряваха четиридесет и пет деца от четири училища. Пангаров ги наблюдаваше, преценяваше ги. Камен му харесваше, скромен и упорит. Но от всичко седем тренировки, на две не се яви. Камен имаше две братчета, близначета, за които се грижеше вече остарелият им дядо, но се налагаше понякога Камен да го отменя. Жалко! Така си мислеше треньорът, жалко! По пътя към спортната слава не трябва да стоят никакви пречки. Родината преди всичко, обичаше да казва той на питомците си и в това „преди всичко“ включваше и училището, и семейството, и приятелството, изобщо всичко, без което родината е само дума, изпразнена от съдържание.
Пантата! Това момче наистина го радваше с изящната си игра. Пангаров го готвеше за капитан на детския отбор. Чакаше само да се очисти от „мърлячите“, както той наричаше в себе си необещаващите, за да състави окончателно тима. Присъствието на Пантата в отбора му осигуряваше първото място на пролетното първенство. После, на лагер-школата през ваканцията, ще го причисли към юношите, да, да, към юношите. Сто на сто ще е най-добрият и там.
Пангаров се усмихна доволно. Все пак успя да издействува от директора разрешение да включи Пантата в отбора. Когато излязоха от шести „г“ клас, директорът беше непримирим.
— Безкрайно ми е неприятно — каза му той, — че сте се спрели на Лъчезар Пантев. Не разрешавам. Няма да допусна успехът на училището ми да се развали заради някакъв спорт!
Тези думи жегнаха Пангаров. Ако Лъчезар Пантев не му трябваше толкова много, щеше да види този директор как се говори с презрение за спорта. Някакъв спорт! Хайде де!!!
Но се овладя.
— Ако вие настоявате, ще се освободя от Пантев, макар че това ще бъде престъпление! Другарю директор, защо не разрешаваме на децата да следват естествените си наклонности?
— Защото на тази възраст всички ще искат да станат естрадни певци. Или спортисти! Или изобщо нещо, за което не е необходимо да учиш много. От мене, другарю Пангаров, никой не иска национали. Искат ми добри ученици, ей това е!
Пангаров го погледна и с чувство на превъзходство каза:
— Не искам да ви давам примери от нашата действителност, защото не е възпитателно! Но да вземем Пеле. Той е с незавършено основно образование, Бекенбауер едва е избутал седми клас. Ужасно слаб ученик е бил. Но и за него, и за Пеле знаят всички. А покрай тях и за много други, за които иначе никой нищо не би чул. Знае се например, че директорът на училището, в което е учил Бекенбауер, някой си Ханс фон Пауке, го е биел с пръчка по задника, загдето ритал топка, вместо да учи. Колкото и да го спирате, другарю директор, Пантев ще стане световна звезда. И тогава вие ще имате печалната слава на Ханс фон Пауке!