— Жорж! — намеси се веднага майката.
Юлия скочи сърдита и хлопна вратата на кухнята.
Баща й тръгна да я гони, но жена му го хвана за ръката и го погледна кротко:
— Жорж, като иска баскетбол, сложи баскетбол! Какво ти струва?
Този път Милчев кипна. Започна да вика високо, за да го чуе и Юлия.
— Защото нищо не ми струва, затова е станала такава. Каквото поиска, това! Рокля, рокля! Грамофон, грамофон! Пържени тиквички, хайде, Георги Милчев пържи тиквички. И китара й купих. Сега пък баскетбол. Няма баскетбол!
Щеше да удари с юмрук в тигана, в който цвърчаха весело тиквичките, но се усети навреме, отиде до масата и стовари юмрук върху нея. Обеленият чесън подскочи и се разпиля по пода.
По-късно майката отиде при Юлия. Намери вратата на стаята заключена. Помоли я да отвори, време било за вечеря. Юлия отказа. Имаше намерение да упражни допълнителен натиск. Майка й обеща да говори с баща й за баскетболното табло. Тя пак отказа да отиде на вечеря. Знаеше, че огъне ли се веднъж… Но и баща й не се предаде. Забрани на майка й да я моли повече. Нека стояла гладна. Добре, ще стои!
В единадесет часа долови плахи стъпки пред вратата. Дръжката се наклони — майка й се опитваше да отвори. Като разбра че е заключено, отиде си. Юлия чака до среднощ. Премаляваше й от глад. Отключи внимателно вратата и надникна в хола. Пълна тишина. Тръгна бързо към кухнята. Студени, тиквичките й се сториха още по-вкусни. После се вмъкна в кабинета на баща си и взе пишещата машина. Отиде в банята, по-отдалечено място от спалнята на майка й и баща й нямаше. Постави машината на пералнята. Седна на ръба на ваната. Сложи лист и се замисли.
11.
На следващия ден Юлия със свито сърце показа на Камен, Маляка и Пантата това, което беше съчинила:
„Четири ученика в спортни екипи изнасят на сцената истинско баскетболно табло, но старо, употребявано, за да се види размахът на спортната дейност в училище «Кирил и Методий», да разберат всички, че не от вчера и не от онзи ден се спортува тук, а цели двадесет и пет години. Един ученик обикаля около баскетболното табло и вкарва символично кошове“.
Много го харесаха. Камен каза, че това, което. Юлия е написала, направо е по-хубаво от останалото. Маляка забрави за миг неприязънта си към нея и обвиненията, че баща й пише съчиненията и заяви, че-фразата „… не от вчера и не от онзи ден се спортува тук…“ е направо готово заглавие за статия за кой и да е вестник. Пантата само имаше някакви възражения, но не ги сподели. Той си мислеше, че това, дето един ученик обикаля баскетболното табло и вкарва символично топката в коша, трябва да е по-конкретно, в смисъл, че стрелбата в коша няма защо да е символична. Тогава, без съмнение, той щеше да изпълнява тази роля. А сега можеха да я дадат на всеки.
— Тебе май не ти се поправи? — видя Юлия колебанието на Пантата.
— На мене? — направи се на учуден Пантата. — Нищо подобно!
След часовете Добрева задържа класа, за да разпредели ролите. Азбуката раздаде на момичетата, тъй като буквите трябваше да танцуват и постепенно да се подредят на сцената като напишат лозунга „Труд и учение, учение и труд!“. Запетайката и удивителната не знаеше на кого да даде, момичетата се свършиха.
— Хайде, има ли доброволци? Или да посочвам!
Пантата вдигна ръка. Искаше да каже, че случайно е видял една роля в сценария, която много му е-харесала, та ако може…
— Лъчезар Пантев — каза класната и записа името му.
— Не, не, аз исках само да питам…
— Да се научиш кога се пита, кога не! — скара му се тя. — Ако е за урок, ръка няма да вдигнеш! Ти ще бъдеш удивителната, Пантев. Изправяш се като свещ след лозунга, това е! И без друго си по спорта!
Маляка реши да спаси положението. Вдигна ръка, за да каже на класната, че по принцип щом става дума за балерини, трябва да са момичета и ако в класа не достигат, то може да се вземат отвън.
— Маляков — каза класната. — Добре, ти ще си запетайката.
Маляка си смъкна ръката. Погледна към класа като отровен. Наоколо се подхилваха. Идваше му да се гръмне. Не е въпросът, че ще играе запетайка, а дето трябваше да се яви като балерина, ей това го обиждаше най-много!
Добрева продължи да чете сценария. Щом има балет, трябва естествено да има и музика.
— Дончо!
Едно момче се изправи.
— Ти ще свириш на акордеон. Балет от някоя опера.
— Ама аз не мога, другарко — смути се Дончо.
— Питах ли аз, кой има акордеон, питах! Ти каза ли, че имаш, каза!
— Имам, но не свиря.
— А кой ще свири тогава?
— Леля ми свири добре.
Добрева едва се сдържаше да не избухне. Ненавиждаше цялата тази подготовка на програми, не за друго, а защото учениците бяха само обикновени изпълнители. Никаква възможност нямаха да изявят истинските си творчески способности.