— Добре — каза тя, — попитай леля си дали е съгласна да свири на тържеството.
Добрева въздъхна тежко. Заби отново глава в сценария н зачете:
— Четири ученика в спортни екипи…
Гласът й постепенно стана колеблив. Юлия наведе глава и нервно застиска ръце. Пантата се превърна в слух — дали ще успее да грабне по някакъв начин ролята, която искаше. Маляка седеше свит на чина си, свит като запетайка. А Камен реши, че всичко е пропаднало, толкова колебливо и неуверено четеше Добрева. Децата, непосветени в тайната, се спогледаха. Някак си ни в клин, ни в ръкав идваше този баскетбол. А Добрева се чудеше какво да каже.
— Извън нашите възможности е — рече тя. — Трябва баскетболно табло.
— Има едно в мазето, другарко — стана Камен. — Виждал съм го.
— Юлия, трябва да поговориш с баща си или аз да поговоря с него. Може би ще минем и без…
— Хубаво е това за баскетбола! — прекъсна я Камен. — А може и да се обиди бащата на Юлия, толкова труд е положил.
Добрева се замисли. Аргументът бе силен. Човекът е писател, премислял е всяка дума, вложил е някаква идея. Случва се да четеш нещо и да ти се струва глупаво, но като се замислиш! Вярно, понякога не схващаш дълбокия замисъл на писателя, по не винаги писателят е виновен.
— Ако разрешите — изправи се на чина си Пантата.
— Какво?
— Да донесем таблото от мазето…
Добрева почувствува, че нещо не е съвсем в ред. Срещна погледа на Юлия. Долови смущението й, но го изтълкува погрешно.
— Не, не, идеята е добра, написано е чудесно, но…
Пантата продължи да стои прав. Изправи се и Маляка. И Камен.
— Какво има?
— Да го донесем! — настоя Маляка.
Добрева се поколеба и махна с ръка. Тримата изхвърчаха навън преди да е променила решението си.
След малко вратата се отвори, без да се почука. Показа глава чистачката, или Ленчето, както й викаха учениците.
— Ма, казала си баскета да им дам! — рече прислужницата.
— Дай им го! — отвърна й Добрева.
— Божке-е-е — прекръсти се прислужницата. — Ма ти акъл нямаш! — и сърдита хлопна вратата.
Децата се разсмяха. Добрева почука на катедрата, за да въдвори ред.
— Със затворени уста — продължи да чете сценария — учениците пеят песента за солунските двама братя… Знаете ли я?
— Да-а-а-а! — отговориха децата хорово.
— Да опитаме тогава!
И класът запя така, както е по сценария, със затворени уста. Докато вратата се отвори. Нашите спортисти мъкнеха баскетболното табло. Песента постепенно стихна. Класната гледаше ужасена това старо, мръсно, покрито с два пръста прах табло. Нервите й не издържаха.
— Да го махате оттук! Веднага!
Помъкнаха го обратно по коридора. И надолу по стълбата. През двора. И по улицата.
— Къде бе? — попита ги някакво момче.
— Казаха ни да го махаме! — отвърна Пантата.
Спираха от време на време да си починат. Разменяха си местата. И пак продължаваха. Тежеше, но не се оплакваха. Минаха между блоковете и спряха на игрището. Облегнаха таблото на стърчащата като пирон греда.
— Браво! — похвали ги Константинов.
Посочи с очи таблото, тоест, откъде е? Е, откъде ще е, или нещо подобно искаха да му кажат децата с вдигане на рамене. Изобщо — един мълчалив разговор, при който нещата останаха неизяснени и така бе най-добре.
След малко пристигна и бащата на Камен. Връщаше се от работа.
— Да не сте го задигнали отнякъде? — без заобикалки попита той.
— Ами — отвърна Пантата. — От училище ни го дадоха.
— Вместо домашно вероятно! — пошегува се бащата, влезе във входа, но се показа веднага: — Да не вземете сами да го вдигате, че да се изтърсите. Ще ме извикате да помогна.
По-късно се появи и Юлия. Мъкнеше им чантите. Като видя баскетболното табло, очите й светнаха — значи все пак трудът й не е отишъл напразно.
— Мога да кажа тогава на класната, че татко се отказва от спортната част.
— По-добре е да си мълчим!
— Страшно й замириса на Добрева тази работа, а?
— Важното е, че всичко свърши добре. Благодарение на писателския авторитет на баща ти. И на тебе! — похвали я Камен.
— Класната каза ли нещо? — попита Маляка.
— Утре след часовете, пак.
— Ще ни изкривят! — каза Маляка.
— Ти и без друго трябва да се изкривиш, нали си запетайка?
Как да не я мрази човек!
— Сега ли ще го вдигаме? — попита Пантата.
— Ами кога, да не искаш нощес да го задигне някой.
Пантата въздъхна:
— Пак не остана време за учене.
Дойде и Тончо. Като видя таблото, провря глава през коша.