Излезе на двора. Децата играеха на баскетбол. Игрището беше напълно готово и те тренираха всяка сутрин, без изключение. Тончо застана встрани с ръце върху дръжките на оръжието. Почака така, но като видя, че никой не го забелязва, извади двата пистолета и гръмна.
Гърмежите прекъснаха моментално играта — като със съдийска свирка.
— Я-а-я-я! — нададоха вик децата. Заобиколиха Тончо. Взеха да се смеят.
— Какво е това, бе?
— Татко и мама се върнаха! — съобщи тържествено Тончо.
— Браво!
— Това ти ли си, Тончо? — попита една съседка.
— Татко и мама се върнаха! — повтори радостен Тончо.
— Друго какво ти донесоха? — попита любопитната съседка.
— Страшно много неща донесоха, ама казаха много-много да не разправям.
— О-о-о, другарю Ташев — чу се гласът на Константинов от балкона. — Добре дошли!
Другарят Ташев, бащата на Тончо, стоеше на своя балкан, подпрял ръце на перилото и гледаше към двора, сякаш отдолу минава деветосептемврийска манифестация.
— Добре заварил, Константинов. Как е трабантът?
— Добре е. А ти какво, без кола ли?
— Ти за колата не питай! По-добре си заший връзки на шапката, да не падне когато я видиш.
— Докара ли я?
— На път е — отвърна Ташев.
На балкона при него излезе баба Гинка.
— Ха честито! — обади се Худерова. — Сега като се прибраха, кефа ще си гледаш.
— Ща! — отвърна баба Гинка.
— Порасли са децата — обади се Ташев. — Цели мъже са станали.
— Растат — отвърна хапливо Худерова. — И родителите им като са в чужбина, пак растат. Стига да има дядовци и баби.
— Да са живи и здрави! — каза Ташев.
— Много добри деца! — похвали ги баба Гинка. — Мрежите ми носеха, боклука ми хвърляха, за Тончо се грижеха и да ти кажа право, те го научиха да се къпе сам.
— Тончо! — извика Ташев. — Я ела да ти дам нещо за приятелчетата.
Тончо изчезна във входа и след малко домъкна голяма кутия шоколадови бонбони. Наобиколиха го. Децата се чудеха какъв бонбон да вземат — толкова различни видове имаше.
— Хубави са! — обади се едно баскетболистче.
— Много са хубави — потвърди Маляка. — Също като нашите „Албена“ са!
— Трънки! — каза Камен.
— Честно бе — отвърна му Маляка. — Татко слага „Албена“ в такива кутии и никой не може да ги познае. Ядат и ахкат от възторг!
Междувременно около кутията се присламчиха и две момиченца от съседния двор. Почерпиха се. Пристигнаха и близначетата. Грабнаха по два бонбона.
— Ей! — скара им се Тончо.
— За дядо бе, за дядо! — отвърна Стефчо и набута и двата в устата си.
Изядоха бонбоните. Не оставаше нищо друго, освен да възобновят играта. Включи се и Тончо, нямаше как да го изгонят.
— Ей, Тончо — викна Ташев от балкона на сина си. — Ти гледай сега да омърляш новите дрехи! Я ела да се преоблечеш!
Тончо тръгна към балкона.
— Ей сега ще се върна! — обеща той.
14.
Ако мъж сложи ръка през рамото на жена, това още не значи, че тя е влюбена в него. Може да й е брат или приятел. Но в случая с Добрева, Маляка не грешеше. Тя бе влюбена в мъжа от киното. И той в нея. Казваше се Атанас Чолаков, млад и много способен учен-кибернетик. Работеше по усъвършенствуването на електронно-изчислителната техника. Макар и само двадесет и пет годишен, имаше вече много научни публикации.
Добрева се запозна с него във Варна, точно преди две години. Тя не знаеше, дали Наско, така му казваше, помни тази дата, но реши да го изненада. Излезе сутринта да му купи подарък. За такава годишнина и за такъв мъж по-добър подарък от хубавата книга няма. Затова влезе в книжарницата за художествена литература. Тръгна да разглежда щандовете. Вниманието й привлече добре оформена книга с твърда корица и обложка със заглавие „Светът вчера, денят утре!“ от Георги Милчев, бащата на Юлия. Разлисти я и реши да я купи. В този момент авторът на книгата посегна и я взе от ръката й.
Добрева се обърна рязко, но като го видя, усмихна се.
— Ще ви я надпиша! — каза той и извади писалка.
— Ало, защо драскате по книгата — провикна се момиче в синя престилка, което следеше да не изчезне нещо.
— Ще я платя — отвърна Милчев.
— То остана и да я откраднете! — обърна се към него касиерката. Никой нямаше на касата и можеше да се поразсее с малък скандал. Но изведнъж лицето на Милчев й се видя познато, досети се кой е:
— Извинявайте, другарю Милчев, не ви познах.
— Ами толкова писатели, къде ще ги помни човек всичките! — успокои я Милчев.