Отвън, преди да се разделят. Милчев съвсем случайно попита:
— Вървят ли репетициите?
— Да, да, сценарият ви е много хубав! — отвърна Добрева и се ядоса на себе си. Трябваше да му благодари още щом го видя.
— Дано — отвърна Милчев. — За първи път пиша сценарий.
— Получил се е.
— Юлия ми каза, че отрядният съвет настоявал да се отрази спортната дейност.
Милчев забеляза, че изражението на Добрева се промени. Някакво недоумение имаше в очите й.
— Нещо за баскетбола. Аз, разбира се, отказах…
Сбогуваха се набързо. На Добрева всичко й стана ясно. Историята с баскетболното табло отдавна я смущаваше, но тя не обичаше да обвинява хората, без да има доказателства.
Когато разпределяше ролите, усъмни се в поведението и на Пантата, и на Камен, и на Маляка. Камен дори я прекъсна, докато говореше, нещо, което никога не беше си позволявал. А и пасажът за символичните удари в коша стоеше като кръпка. Но остана вярна на принципа си — да не бърза да обвинява. Никоя лъжа не остава скрита. „… Баскетболно табло, но старо, употребявано, за да се види размахът на спортната дейност в училище «Кирил и Методий…»“, спомни си Добрева. Старо, употребявано! Хайде де!
До ушите на Добрева достигнаха радостни детски викове. Мина между блоковете. Като видя игрището, спря се. Децата играеха разпалено. Познаваше ги до едно — тримата от шести „г“, Сашо от шести „а“, четирима от шести „б“, двама от шести „в“. Позна баскетболното табло, което с такова настървение атакуваха и отбраняваха.
Пръв я забеляза Камен, един по един и останалите.
— Хайде бе, мърлячи! — не беше я видял Пантата. Думите му потънаха в мъртвата тишина.
Камен тръгна към Добрева. Искаше да й каже нещо, но тя го изпревари:
— Не ви е срам!
— Ще го върнем — каза Камен.
— Ще го върнете, разбира се. И то веднага. Сваляйте го!
Свалянето се оказа по-трудно от закачването. Константинов пристигна да види какво става. Готвеше се да прави скандал — защо ще им отнемат играта на децата, но по погледа на Камен разбра, че е по-добре да мълчи и да помогне. Мина синът на Стоименов, ученикът — и него повикаха.
След малко помъкнаха баскетболното табло по улицата. Класната ги накара да го оставят в училищния двор. Повика тримата от шести „г“. Заведе ги при директора.
— Какво има? — погледна той учуден Добрева.
— Виждате ли ги! — посочи тя с глава към тримата, но в гласа й нямаше укор.
Затова може би директорът не попита какво са направили, а каза само:
— Е?
— Знаете ли какво са направили?
— Какво! — гласът на директора прозвуча строго.
— Баскетболно игрище! Сами!
— Браво! — похвали ги директорът.
— Но нямат баскетболно табло! Искам да ви помоля да им дадете старото, което е захвърлено в плувния басейн.
— Да го вземат! Ще направим протокол за брак! И тримата стояха като треснати.
— Няма ли да благодарите на другаря директор? — попита Добрева.
— Благодарим — измърмориха нестройно момчетата.
Навън, пред директорския кабинет, Добрева им каза:
— Какво ви струваше да попитате по-рано? Ако може, може, ако не, не! Хайде сега!
Децата хукнаха надолу по стълбите. През прозореца на коридора Добрева ги видя да прекосяват тичешком двора.
Тези, които ги чакаха, не можеха да си обяснят радостта им. Маляка взе да разказва какво се е случило. Децата се прегръщаха като футболисти след отбелязан гол. Когато първоначалната радост премина, грабнаха таблото и тръгнаха бодро. Никак не им тежеше, въпреки че наближаваше обед и слънцето за първи път тази година жулеше вече силно. Беше тридесет и първи май. На следващия ден щяха да чествуват Деня на детето. Ще чествуват, мислеше си Маляка, но на училище ще ходят. Възрастните на своите празници не работят, а те, нали са деца…
Този ден закъсняха за първия час — поставяха баскетболното табло на мястото му. Добрева не прие обясненията и им написа по едно неизвинено.
ТРЕТА ЧАСТ
ГАРАЖЪТ
1.
Както всяка сутрин, щом остана сам в апартамента, Маляка се вмъкна в стаята на сестра си, бившата негова стая, легна в леглото й, бившото негово легло, залости крака в едната табла, хвана с ръце другата и започна да се опъва с все сила. Някакъв прешлен изпука. Чудесно, значи расте! Точно това беше целта. Премери се на рамката на вратата и откри, че е пораснал с два сантиметра за десет дни. Ако продължаваше да расте така, за три месеца и половина щеше да настигне Пантата.
Завладян изцяло от тази щастлива мисъл, той погледна през прозореца. Това, което видя, го накара да се втрещи. Долу, до баскетболното табло, имаше стоварена камара тухли. През нощта бе паднал дъжд и тежките гуми на някакъв камион бяха оставили дълбоки следи върху игрището.