И ето сега стояха край поруганото игрище, в едната част на което, като надгробна могила, се издигаха куп тухли. Чуха форсирането на мощен мотор. Обърнаха глави. Самосвалът зави покрай тях, като остави пресни отпечатъци от гуми върху игрището и изсипа нова камара тухли. Тухлите заудряха гредата и баскетболното табло се разклати.
— Тук играем бе, чичо! — извика Камен.
— Що си не свалиш лигавчето? — подаде глава от кабината си шофьорът и погледна към децата, за да види какъв ефект ще произведе смешката му.
Никакъв ефект. Не им беше до смях, плачеше им се. Само Камен погледна смутено, чак сега разбра, че още е с бръснарската кърпа около врата. Смъкна я. Попипа неподстриганата си глава и ядосан от безсилието си, ритна гумите на камиона. После тръгна решително. Останалите деца го последваха. Пресякоха двора и влязоха във вход „Б“. Спряха пред вратата с табелка „сем. Константинови“. Позвъниха. Отвори им Константинов. Остана изненадан от цялата тази тайфа на площадката пред апартамента му.
— Видяхте ли? — попита го Камен.
— Какво да видя?
— Тухлите на игрището.
Константинов ги изгледа строго. Какво бяха намислили пак?!
— Да се разберем! — каза той. — Никакви тухли! Достатъчно протестираха за вашия баскетбол. Сега и тухли!
— Стовариха ги! — отвърна Камен. — Върху игрището.
Константинов изтича до прозореца на стълбата и като видя самосвала, провикна се:
— Ей, на кого е това?
— На другаря Ташев — отвърна му шофьорът.
— Как така на Ташев, за какво са му на Ташев тухли.
— За гараж! — извика шофьорът.
— Какъв гараж, какъв гараж? Тук гаражи не дават! Къде ще играят децата?
— В тото-пункта! — пусна шофьорът поредната си шега.
Но и тя не хвана, защото Константинов също се ядоса.
— Ще говоря с Ташев! — обеща той на децата. — Ще си вдигне тухлите и…
Не си завърши мисълта, защото се загледа в главата на Камен.
— Тебе кой те е офъкал така?
Камен пипна косата си, погледна часовника и хукна надолу по стълбите.
А Маляка докопа Тончо за ухото.
— Ами той, — взе да мига Тончо. — Аз му казах, но той, защото нали колата…
— Малко ни мота баба ти, сега и баща ти!
— Тя е майка на майка ми — оправда се Тончо. Маляка го сграбчи за ръката и го помъкна надолу по стълбите. Притисна го в ъгъла на площадката на задния вход, до вратата на мазето. И повече не знаеше какво да го прави.
— Пак ли съм отвлечен? — попита Тончо. Много му се искаше да е отвлечен.
— Като ти мацна една! — заплаши го Маляка. Тончо не реагира.
— Ще накараш баща си да разкара тухлите от там, разбра ли?
Тончо знаеше, че нищо няма да може да накара баща си. Най-много да го ядоса. А ядосаше ли се, баща му си губеше доброто възпитание.
— Ще накараш баща си да разкара тези гадни тухли от там, чу ли! — повтори Маляка настървено.
— Татко изобщо няма…
— Татко ти изобще ЩЕ! — прекъсна го Маляка озарен от нова гениална идея. — Знаеш ли какво е гладна стачка?
— Не! — призна Тончо.
— Ще ти обясня. Никой родител не е издържал на гладна стачка!
Тончо обяви гладна стачка още същия ден. Самото обявяване стана абсолютно незабелязано от семейството. Седнаха около масата да обядват, сипаха на всички, сипаха и на Тончо. Тончо погледна победоносно към баща си и майка си и бутна чинията напред. Двамата обаче бяха забили очи в супата и не му обърнаха внимание. Нищо, реши Тончо, ще чака.
Последна си сипа баба Гинка. Седна да се храни. Мълчеше, нещо необичайно за нея. Мълчанието й означаваше, че е раздразнена и чака само повод, за да ги отвори устата. Поводът не закъсня.
— Няма ли чер пипер за супата? — попита Ташев.
— Няма ли чер пипер! — отвърна злобно баба Гинка. — Добре, че се сетихте да питате какво има и какво няма. Никой пръста си не мърда от вас. Това, какво ще готвя, с какво ще го готвя, хич и не ви е еня. Аз не съм на трийсет години. А и кръвното ми… Като ви нямаше, по-добре беше.
— Мамо, ти знаеш, че… — опита се да каже нещо Ташева, да я успокои, но баба Гинка нямаше намерение да отстъпва думата никому.
— Малки бяхте, аз сама вдовица, за всичко се трепех и пак време за гоблени ми оставаше. За „Тайната вечеря“ ходих четири пъти в Художествената галерия да се консултирам. Защото кой я е рисувал не знам, но косите на Юда в един цвят беше дал, абсолютно черни. А аз сложих няколко бели косъма, появили се след предателството поради угризение на съвестта. В косите турих три нюанса черно! А сега време не мога да намеря чорапите да си закърпя.
— Какво е това нюанс? — попита Тончо, който единствен слушаше какво говори баба му.
— Ти защо не ядеш, бре! — скара се баща му.