Преминаха коридора и спряха пред директорската врата. Пангаров очакваше, че директорът ще го покани да продължат разговора. Но той само каза мрачно:
— Добре, вземете Лъчезар Пантев.
Директорът потъна в стаята си. А Христо Пангаров си тръгна доволен. Цялата тази история с Бекенбауер, Пеле и Ханс фон Пауке беше негова измислица. Прилагаше я успешно вече трети път.
Пангаров наду свирката и спря играта. Без много обяснения, той любезно се ръкува със седемнадесет деца и им каза да си ходят. Маляка реши, че треньорът е постъпил правилно. Изгони мърлячите, останалите вече можеха да тренират спокойно, нямаше кой да им се мотае из краката.
Елитът, тоест избраниците на треньора, се раздели на два отбора и започна игра. Как само играеха децата! Искаха да оправдаят доверието, което Пангаров им гласува.
Пангаров седна на пейката, като не изпускаше децата от поглед. Сред тях сигурно тичаха и златните момчета. Кои са те? В избора си не биваше да бърка.
Всяка грешка от сега нататък щеше да е непростима.
Маляков? — самата мисъл за него предизвика усмивката на Пангаров.
Пътят на Маляков от училищната скамейка до отбора на „Академик“ никак не бе лек. Още щом директорът и треньорът напуснаха класната стая, а Добрева се обърна, за да напише заглавието на новия урок върху черната дъска, Маляка излетя в коридора без всякакво разрешение.
— Забравихте да ме питате как се казвам? — изпречи се той пред Пангаров.
— Как се казваш? — усмихна се Пангаров.
— Димитър Маляков! — отвърна гордо Маляка и радостни тръпки преминаха по тялото му. Щом го пита за името, значи го записва в отбора.
— Дребен си, Маляков, много дребен! — каза Пангаров и като че ли го заля със студена вода.
— Ами нали дванайсет сантиметра за една година…
— Значи догодина! — отвърна Пангаров.
Същата вечер в къщи Маляка разигра цяла трагедия. Впрочем „разигра“ е много неточно казано. Маляка беше искрен, когато заяви през сълзи, че щом не играе баскетбол, цял живот ще си остане нисък. Баща му не му обърна никакво внимание, а майка му отказа да ходи да се разправя с разни треньори. Малко й било дето се мъкнела в училище да му оправя успеха. Тогава Маляка обяви гладна стачка. Отказа дори да седне на масата. На следния ден майка му се направи, че нищо не забелязва, но на по-следващия и се стори, че синът й е силно прибледнял. На третия ден го завари да лежи в леглото си, забил поглед в тавана, отпуснал клепачи. Едната му ръка висеше безпомощно към пода.
— Митко! — викна тя уплашено. Маляка не й отговори.
— Докога тези глупости? Отново мълчание.
— Ще отида и ще говоря с този треньор, само стани да хапнеш!
Така майка му се предаде и отиде на игрището. Пангаров я изслуша внимателно, обясни й, че няма нищо против сина й и го записа. За Маляка нямаше по-щастлив ден. Във фантазията си той се виждаше… Не, не може да се опише точно как се виждаше, защото Маляка имаше невиждана фантазия. Във всеки случай, когато си представяше как се връща от състезания в чужбина, на летището винаги имаше строена духова музика. Много обичаше духовата музика. Тя повдигаше настроението му, разпалваше още повече въображението му, караше го да се чувствува най-малко полковник от въоръжените сили на Варшавския договор.
Затова Маляков сега тичаше неуморно из игрището. Докопаше ли топката, никому не я подаваше, дори и на Пантата. С едно око все поглеждаше към треньора — искаше да му направи впечатление. Напразно. Пангаров вече бе решил съдбата му. Наистина Маляков беше бърз и сръчен, но с този ръст…
Малко по-късно, уморени, но щастливи, децата седяха в съблекалнята. Събуваха гуменките и потните си чорапи. Чувствуваха се силни. Това е едно от чудесата на спорта, достатъчно, за да те накара да тренираш всеки ден, без да се стремиш непременно към лаврови венци.
— Ама как ги изхвърли онези, а? — обади се Маляка. Ставаше дума за седемнайсетте, които треньорът освободи от по-нататъшни тренировки. Не знаеше, че го очаква същата съдба.
— Това е то, малко сме вече! — обади се едно момче.
Останалите, подобно на него, също се чувстваха твърдо в отбора. Откакто бяха тръгнали на тренировки, за първи път изпитваха някаква сигурност и можеха да мечтаят на воля.