— Има ли наистина смъртно наказание? — попита Камен.
— Не може да няма, това си е убийство. За сгазване на деца — смъртно наказание! Колкото е по-стар сгазеният, толкова по-малко се лежи.
Подстригването на Камен приличаше повече на остригване. Вероятно затова, когато се прибираха, Камен продължаваше да е мрачен.
— Изобщо повече с нас Пантата… — Камен направи пауза, не се доизказа. — В „Локомотив“ ще ми ходи!
Видяха, че пред блока спира старият трабант на Константинов. Стори им се, че Константинов ги зърна и не можаха да си обяснят защо така набързо заключи колата и тръгна към входа. Хукнаха след него, завиха към двора, но Константинов го нямаше. Качиха се и звъниха дълго на вратата му. Никой не се отвори. Много странно.
3.
Константинов наистина се ядоса на Ташев. Ходи по печалбарство три-четири години, мислеше си той, връща се и, без да пита никого, стоварва тухли на двора. Ще си строи гараж! Че ако даваха да се строят гаражи, собственият му трабант нямаше да стои на дъжда!
Но на Константинов не му беше само до трабанта. Той знаеше мъките, през които децата минаха, докато направят това игрище. О, ще види този Ташев дявол по пладне! Че какво като е от Външното министерство. Хайде сега да вземем да се делим на външни и вътрешни.
Константинов дебна Ташев почти цялата сутрин. Не го видя кога се прибра за обед, но го засече, когато отиваше на работа, към един и половина. Изскочи по пантофи на двора.
— Ташев, Ташев!
Ташев се обърна. Висок и слаб, изящно облечен, той приличаше на истински дипломат. Макар и значително по-млад от Константинов, не направи нито крачка към него. Имаше нещо високомерно в държанието му.
— Какво е това, Ташев? — посочи Константинов стоварените тухли.
— Тухли! — отвърна нахално Ташев. Беше още ядосан от Тончовата гладна стачка.
— Виждам, че са тухли! — кипна Константинов. — И зная, че искаш да строиш гараж. Но няма да го бъде!
— Ще, ще!
— Без разрешение не може, а разрешение не дават!
— Дават, дават!
Ташев се потупа по джоба, с което искаше да каже, че разрешението му е там. После посочи към улицата, където стоеше паркиран един разкошен форд.
— Такъв красавец не заслужава ли един гараж бе, Константинов!
И му обърна гръб.
Красавец, значи! Добре, добре! Ще има да гледаш как го кваси дъждът, как прониква тук таме вода през боята, как ръждата разяжда ламарината и душата ти еснафска!
Гняв напираше в гърдите на Константинов. Добре, че имаше свободен ден. Ако трябва и утре няма да ходи на работа, но…
Константинов си нахлузи обувките и отиде направо в райсъвета. Провери — никакви гаражи не разрешаваха да се строят. Чудесно! Вдигна се и — в министерството при Ташев. Съобщи му резултата от проверката. Ташев му показа разрешението. Имаше го черно на бяло. Така ли? Добре! Написа заявление и — отново в райсъвета. Служителката от гишето на отдел „Архива“ отказа да му го приеме. Константинов се разкрещя. Как може така? И изобщо кой е дал разрешение на Ташев за строеж? Тя вдигна рамене. Какво й влиза в работата?
— Гаражи там е забранено да се строят! — отвърна тя.
— Но той ще строи. И тухли има. И разрешение има. С очите си го видях.
Служителката стана от стола и си сложи очилата, за да види кой е този, дето й крещи така. Очите й станаха големи, имаше силно далекогледство.
— Който му е дал, той да му бере грижа! — каза тя.
— Перушина ще хвърчи, да знаете, перушина!
В малката стаичка влязоха още двама души и стана съвсем тясно. Хората взеха да протестират.
— Хайде! — викна му един. — От работа сме излезли.
— Защото толкова ви е съзнанието! — скара му се Константинов. — Аз ползвам свободен ден! Ама-ха! На Ташев разрешение дали, а моето заявление не искат да приемат! Във вестника ще пиша. Щом той гараж, и аз гараж! Това тук не ти е САЩ. Фордове, трабанти, всички сме равни!
Пред райсъвета го глобиха за неправилно паркиране. Константинов се вбеси напълно. Две не виждаше от яд. Камен и Маляка обаче видя. Видя ги точно когато слизаше от трабанта и побърза да се скрие. След малко на вратата се звънна. И още един път, и още един път, продължително. Какви деца! Малко неудобно като че ли се получава, но какво да се прави. Все едно, с Ташев не ще успее да се пребори, но поне и за себе си разрешение да издействува. Защото на Ташев работата е друга — ще минат две-три години и ще си купи нова кола. А той, счетоводителят Константинов, ще мъкне трабанта си до гроб. Такъв му е късметът. И на лотария кола да му се падне, пак Трабант ще е. Всеки човек се ражда под своя звезда. Един е лъв, друг рак. Глупости! Няма лъв, няма рак. Кой както я нареди!