Чу, че децата слизат по стълбите. Стана му мъчно за тях. Нищо, нека ги поочука малко животът отсега.
4.
Пантата се въртеше по долни гащета и фланелка из стаята. Стенният часовник удари десет часа. Трябваше да тръгва. Извади чиста риза от гардероба. Обу добре изгладен тъмносин панталон. Застана бос пред огледалото и провери брадата си. Никаква я нямаше. Но с мустаците беше добре. Сложи нови чорапи, старите захвърли под леглото. Нахлузи си обувките — лъщяха като лачени. Хвърли последен поглед в огледалото, сви на две тетрадката си и я навря в задния джоб. На вратата се сети, че е без пари и се върна.
Отиваше у Юлия, затова се стягаше така. Беше й благодарен, че пожела да му помогне. Но смяташе, че не се е родил още този, който ще му помогне по математика. Затова искаше да й направи добро впечатление с нещо друго. А може би трябваше да й откаже. На Камен не му стана никак приятно, когато Юлия предложи услугите си. След часовете се държа грубо. Той пък да не си помисли…?! Че Юлия харесваше на Пантата, харесваше му, но след като Камен му повери тайната си… Преди това се случваше да я дръпне за косата или да избие чантата от ръцете й, но оттогава насам се държеше с нея напълно безразлично. Спря на будката и постави стотинки върху наредените вестници.
— Слънце! — каза той важно. Стоеше поизправен на пръсти, за да изглежда по-голям.
— Как не те е срам! — скара му се будкаджийката.
— Какво е направил? — намеси се веднага един мъж и подаде левче: — БеТе!
Пантата използува паузата, прибра си стотинките и бързо изчезна. Но не се отказа от идеята да си купи цигари. Струваше му се, че ще е по-шик, ако има цигари. Цигарите правеха впечатление, особено на момичетата. Влезе в един колониал. На касата чакаха пет-шест души. Мина направо отпред и сложи стотинките пред касиера.
— Слънце!
— Ало, малкият! — обадиха се отзад. — Ред има.
— За цигари не се чака! — сряза ги продавачът. Щом излезе от колониала, Пантата извади пет-шест цигари от кутията. Смачка ги в ръката си и ги хвърли в кошчето за боклук.
След малко изкачи стълбите в луксозния блок, където живееше Юлия. Спря пред вратата и натъпка ризата в панталона, беше се измъкнала. Приглади косата и чак тогава натисна звънеца.
Отвори му Юлия.
— Като англичанин си точен — каза тя. — Закъсня само десет минути.
Покани го в своята стая. Седна на бюрото, той до нея. Юлия се вълнуваше. На посещението на Пантата гледаше като на своя първи урок — нали мечтаеше да стане учителка.
— Кое ти е най-неясно от алгебрата? — попита тя.
— Ами — зачуди се какво да каже Пантата, много неща не му бяха ясни. — Задачите.
— Кои, словесните ли?
— Словесни-несловесни, все трябва да се решават.
В стаята влезе майката на Юлия — може ли да не провери кой е дошъл при дъщеричката й?! Знаеше от Юлия, че ще помага на някакъв по-слаб ученик и никак не й беше приятно — вместо да учи, ще си губи времето с други.
— Вярвам, че ще свършите бързо — каза не много тактично майка й, след като се ръкува с Пантата. — То човек сам ако не се научи, друг не може да го научи вместо него!
Юлия се почувствува неловко. Пантата също. Идваше му да стане и да си отиде или да й отвърне нещо, но не искаше да обиди Юлия.
— Е, учете, учете! — опита се да замаже нетактичността си майката и се обърна към Пантата! — Значи ти си Лъчезар Пантев. Никога не съм виждала вашите на родителско-учителските срещи.
— Ами майка ми работи по това време и…
— Тя какво работи?
— В Министерството на външните работи…
— О-о-о — възкликна приятно изненадана майката.
— …чистачка е и по това време…
Приятната изненада се стопи от лицето на жената. Тонът й стана хладен и безразличен.
— А баща ти?
Не забеляза предупредителния поглед на Юлия.
— Той загина. При автомобилна…
— Оу, боже, боже! И, хайде, да ме ви губя времето.
След излизането й настъпи тягостно мълчание.
— Може би не трябваше…
Пантата искаше да каже, че може би не е трябвало да идва, но Юлия го прекъсна, защото разбра какво ще й каже.
— Я стига глупости! Тя, мама, не че, ама ей така. Инак не е лоша жена.
— Майка ми е страшно добра — похвали се Пантата. — Някой ден ще й се отплатя, честна дума ти казвам, ще й се отплатя!
Юлия въздъхна и отвори „алгебрата“. Блазя му на Пантата, ще се отплати на майка си. А тя? Нейните родители имаха всичко, какво можеше да направи тя за тях!
— Хайде — каза Юлия, — ти вземи да решаваш едната задача, аз другата, пък после ще си ги разменим да видим кой какво е направил.
— Добре! — съгласи се Пантата. Доверието на Юлия му се поправи. Прочете условието на задачата и захапа химикалката. Погледът му взе да блуждае над учебника, после спря на Юлия. Хубаво момиче, направо красиво.