Маляка пое навитото на руло заявление. Нямаше намерение да се опъва. И без друго не му се ходеше на училище.
Камен си тръгна, а Маляка взе да обикаля тротоара пред Дирекцията като постови. Заглеждаше се в хората, за да убие скуката. Колко много от минаващите ядяха кой кифла, кой баничка! Спря край малка опашка — продаваха топли кебапчета. Миришеше чудно. Устата му се напълни със слюнки. Попита колко струва едно кебапче и изчисли, че ако си беше сложил другия панталон, щеше да има пари поне за четири кебапчета и две филии хляб.
Върна се пред Дирекцията. Скучаеше! От скука тръгна да брои колко плочки има от едната до другата пресечка. И тогава до бордюра видя търкулнати двайсет стотинки.
След малко пиеше боза и ядеше баничка в отсрещната сладкарница. Бе решил, че чаша боза и една баничка могат да запълнят много по-добре празния му стомах, отколкото някакво кебапче. Както си дъвчеше, едно момче сложи на масата му чаша боза и паста и се намести на стола срещу него. Имаше клепнали уши. Носеше очила с дебели рогови рамки, твърде големи за лицето му, което изглеждаше спокойно и умно.
— Здравейте! — каза непознатото момче.
— Здрасти! — отвърна Маляка и се опита да си спомни дали не го е виждал някъде.
Непознатото момче лапна голяма хапка от пастата, почти една четвъртина и като преглътна попита:
— И вие ли сте дете на разведени родители?
— Не съм!
— Защо тогава обядвате сам?
— Не обядвам, днес въобще няма да обядвам, имам друга работа.
На Маляка му се искаше момчето да попита каква работа има, че да се похвали. Всеки ден не се ходи при началника на милицията! Но момчето продължи да яде. Очевидно никак не го интересуваха работите на Маляка.
— Как се казвате? — попита то.
— Ами ти защо ми говориш на вие?
— От уважение. Аз винаги говоря така с непознати, такова ми е възпитанието.
— За първи път ми говорят на вие — призна Маляка. — Възрастните и те говорят с децата на ти.
— Такова им е възпитанието, нали ви казвам.
Маляка много хареса тази учтива форма на разговор.
— Какво ме питахте? — обърна се той на вие към новия си познат.
— Как се казвате?
— Димитър, но прякорът ми е Маляка, така ми викат.
Момчето се опита с поглед да му премери ръста.
— Не за друго, а защото презимето ми е Маляков. А вие как се казвате?
— Добролюб!
— Много е дълго — прецени Маляка.
— Мама ми вика Добри, а татко Любо — отвърна момчето и като видя, че Маляка недоумява, поясни: — Нали ви казах, разведени са.
— Аз пък ще ходя при началника на милицията! — реши да се похвали на свой ред Маляка.
— Защо?
— Ами… — Маляка се зачуди откъде да започне разказа си, пък му подаде заявлението. — Тук всичко е написано.
Добролюб зачете с интерес, като с виличката стържете чинията, да не би да остане нещо от пастата по нея.
— Става! — каза Добролюб. — Написано е добре, ще хване. Преписахте ли го отнякъде?
— Ами! — засегна се Маляка.
— Да дойда ли с вас в милицията?
— Какво ще правиш с нас, мене… искам да кажа вие какво ще ходиш… Слушайте, искате ли да си го-горим вече на ти?
— Добре! — съгласи се Добролюб. — За мене е все едно. Ако искаш да те придружа до милицията…
— Нищо общо нямаш обаче с тази работа дето ние… ако те питат нещо…
— Аз живея наблизо и в Дирекцията на милицията ме познават всички милиционери, но щом не искаш! — каза малко засегнат Добролюб.
— Защо да не искам? Ела!
Точно в два часа почукаха на вратата с надпис „Началник“ и влязоха. Зад бюрото седеше полковник. Като ги видя, по лицето му се появи усмивка. Стана от мястото си, ръкува се и ги покани да седнат. Маляка и Добролюб потънаха в огромните кожени кресла.
— Какво сте разкрили? — попита с присторена сериозност полковникът. Случваше се да идват понякога такива малчугани и да му докладват за резултатите от своите наблюдения над съмнителни лица.
Без да чака покана, Добролюб веднага започна:
— На тези деца… — посочи той към Маляка.
— Чакай! — прекъсна го полковникът. — Кои са тези деца и кой си ти.
— Те другите са на училище — опита се да обясни Маляка.
— А вие защо не сте?
Маляка погледна към Добролюб. Добролюб изглеждаше спокоен, сигурно учеше сутрин, но си мълчеше. След като полковникът го прекъсна, реши да не си отваря устата, докато лично не го попитат нещо, лично! Добролюб си беше такъв, докачлив.
— Ако родителите ви научат? — попита вече по-строго полковникът.
— Неговите са разведени! — посочи Маляка към Добролюб.
Това смути малко полковника. Той омекна, седна на мястото си и каза:
— Е, добре де, казвайте!
Маляка подаде заявлението.