— Какво правиш още тук? — попита тя.
— Нищо. — отвърна неопределено Камен.
Добрева веднага разбра, че има нещо, но не знаеше какво и предпочете да замълчи.
Камен продължи да чака мълчалив и разтревожен от закъснението на Маляка. Изведнъж го зърна да търчи по улицата. Размахваше в ръка найлоновата торбичка със светофарната уредба.
Маляка разказа на Камен всичко, което се случи след като се разделиха. Камен не остана доволен от чутото. Маляка трябваше поне да попита полковника към кого да се обърнат, или…
Когато влязоха в двора, на игрището имаше стоварен и пясък, а баскетболното табло се бе килнало на една страна.
— Другарю Ташев, ще падне, не виждате ли? — наежи се Камен.
— Вие ли сте? — погледна ги Ташев. — Тъкмо за вас мислех. Туй дърво — посочи той баскета — ако ви трябва, приберете си го! Ще ми пречи.
— Това е НАШЕ игрище! — кипна Камен.
— Ваше?! Браво бе! — повиши тон Ташев. — От сега се учите на наше-ваше. Уж пионери! Хайде, разкарвайте се!
— Нямате право да ни говорите с такъв тон! — опери му се Камен.
Маляка застана до него в знак, че го подкрепя.
— Ти ли ще ме учиш! — скочи Ташев и вдигна ръка да го удари, но успя да се въздържи. — Келеш с келеш!
— Може и да съжалявате за това! — каза Камен.
— Я повтори, я повтори! — предизвика го Ташев.
— Може и да съжалявате за това! — повтори Камен.
Двамата обърнаха гръб и си тръгнаха, всеки към своя вход.
— Махалата ще ми събирате тук! — викна Ташев след тях.
Маляка се показа на прозореца на стълбището. Твърде далеч бе Ташев, чак при тухлите. И да плюне, нямаше да го стигне. Пък и не било възпитано, казват.
Маляка се опита да отвори колкото се може по-безшумно вратата. Дано успее да се вмъкне в кухнята без да го усетят! Тогава щяха да го питат само „Ти кога се върна?“. А ако го усетят още на входната врата, направо го питат къде е бил досега. В такива случаи първият миг от срещата с родителите е решаващ. Затова, когато се вмъкна в антрето, Маляка се постара да затвори безшумно след себе си външната врата. Уви, вратата на хола скръцна зад гърба му. Щом не му казаха веднага „ти ли си?“, значи положението е офсайд.
— А-а-а! — уж се изненада Маляка, когато се обърна и видя майка си. — Ти тука ли си?
— Аз съм тука, ами ти къде беше?
— Как къде? — учуди се Маляка, но прозвуча неубедително. Стори му се, че се е издал и за всеки случай добави: — На училище!
— А чантата?
— А, чантата ли?
— Маляка не беше се сетил за тази подробност. Значи майка му е видяла чантата и затова е този подозрителен поглед. Ей сега ще те преметна, майче, каза си Маляка и започна:
— Ами днес ни казаха да отидем без чанти, защото…
Прекъсна се лъжата по средата. Докато я съчиняваше и отваряше вратата на хола, мярна му се Добрева. Да, нямаше грешка, в хола седеше Добрева. Така се обърка, че й подаде ръка и каза, сякаш се запознаваше с нея:
— Добър ден, Маляков!
— Маляков, Маляков — поклати глава Добрева, като го гледаше изпитателно.
— Къде ходи цял ден? — попита майка му. Маляка мълчеше. В тишината се чу как някой превърта ключа в ключалката.
— Баща ти е, сега ще видиш! — каза майка му.
В хола влязоха сестра му с мъжа си. Майката ги представи на Добрева.
— Какво е направил шуреят? — засмя се зетят, когато разбра коя е гостенката.
— Днес не дойде на училище! — отвърна Добрева.
— Избягал! — възкликна зетят.
Маляка помисли, че зет му ще го натопи още повече. Нямаше да се учуди, ако поиска да го изпратят в дом за малолетни престъпници, та да окупира и хола.
Излъга се. Първоначалният тон на зет му се оказа ефектен блъф.
— Е нищо, случва се — добави той меко и подкупващо.
И разказа как веднъж избягал с още две деца от училище. Ходили до Вакарел, защото единият му съученик твърдял, че там, при предавателя, радио София се чувало без радиоапарат.
— Но на майка си каза къде си бил, нали? — подчерта „налито“ майката на Маляка.
— Как ще й кажа, нали я знаеш. Тя и сега каква яка селянка е, а тогава… Имаше шамар, две и половина конски сили.
Майката на Маляка се почувствува страшно неловко, но на Добрева зетят й стана симпатичен. Имаше нещо непринудено в него.
— Шуреят е добро момче — започна да успокоява той тъща си. — Повече няма да прави така!
— Обещай! — настоя майката.
Маляка мълчеше. В такива случаи винаги го хващаше ината.
— Обещай де — каза зет му. — Дума дупка не прави!
Добрева се засмя. Маляка почувствува, как надвисналите тъмни облаци в хола отплуваха през отворения прозорец. Разведряването дължеше на зет си. Досега хранеше към него смесени чувства, особено вечер когато си лягаше в хола и кой къде свърне, все покрай главата му минаваше. Но отсега нататък…