7.
От входа на блока излезе Ташев, както винаги самодоволен. Отби се най-напред при тухлите. Посъбра с крак пясъка. Хвърли още един поглед към строителните материали, които трябваше да се превърнат в гараж за форда-красавец и пое. Като наближи улицата, спря. Лицето му стана бяло като платно. Предното стъкло на колата бе напукано на хиляди малки многоъгълничета.
Кръвта постепенно се върна в главата му. Вратните му жили изпъкнаха. Лицето му се зачерви от гняв. Знаеше кой стои на дъното на това престъпление. Та нали Камен му каза „може и да съжалявате“. Че съжаляваше, съжаляваше, но и Камен ще съжалява. И останалите хулигани.
След миг натисна запъхтян звънеца. Отвори му Камен. Ташев не успя да овладее гнева си, сграбчи го за ризата.
— Ще те убия! — извика той.
Изскочи бащата на Камен по дочен панталон, готов да тръгва на работа. Двете близначета стояха зад него и гледаха уплашени.
— Какво е станало?
— Елате вижте, елате вижте! — гласът на Ташев трепереше от гняв. — На сол е направил стъклото.
— Не съм аз! — каза Камен.
Баща му го погледна и Камен сведе гузно глава. Не бил той! Пипна го здраво за ухото. Извъртя го така, че двете близначета си закриха за всеки случай ушите с длан. И го подкара надолу по стълбите след Ташев.
— Разбирате ли, това е валута — говореше вече по-спокойно Ташев. Физическото наказание, което Камен изтърпяваше пред очите му, го направи спокоен но не и по-логичен. Без всякаква връзка той каза: — И трябва да им се забрани да търчат подир топката.
Вървяха към колата и колкото повече я приближаваха, толкова повече лицето на Ташев се удължаваше от удивление. Стъклото на колата лъщеше на слънцето здраво-здравеничко. Бащата на Камен пусна ухото на сина си. Камен го пипна, за да се увери, че е на мястото си.
— Честна дума, видях го, на ей такива парчета — все още не вярваше на очите си Ташев.
Бащата на Камен внезапно сви юмруци и ги размаха гневно под носа му.
— Онова там може и да е валута — закрещя вън от себе си той, — но това тук е човек, при това дете! Заслужавате да ви извъртя сега на вас ушите. Те поне са без валута!
— Ама аз, извинявайте, аз…
— Аз-мас-вас! — тръгна заплашително към него бащата.
Ташев взе да отстъпва назад. Ако този човек го пернеше…
Не стана нужда. Ташев се спъна заднешком в един жамък и седна на задните си части. Разнесе се смях. Ташев погледна нагоре към прозорците. Кой ли не бе видял позора му — и Худерова, и Стоименов, и майката на Камен, и тъща му, баба Гинка, и родният му син Тончо.
Бащата на Камен хвана сина си през рамо и го поведе към къщи. А Ташев стана, изтръска панталона си, прокара длан по предното стъкло на колата, за да се увери още един път, че не го лъжат очите. После забърза ядосан по улицата. Добре, че не забеляза друг — един зяпач. Щеше да си изкара яда на него.
Маляка, скрит в двора зад оградата, не пропусна нито една подробност от разигралите се пред очите му събития. Беше предоволен. Канеше се да тръгва, когато чу, че някой вика Ташев. Погледна през процепа на оградата. По улицата тичаше Константинов. Ташев го изчака. Заприказваха оживено. Дали пък Константинов не се е преборил с това незаконно разрешение и сега не съобщава на Ташев, че трябва да си пръждосва скапаните тухли!?
Разговорът между двамата не изглеждаше много враждебен и това смути Маляка. Няма да е лошо, ако попита Константинов какво става?
Видя го, че отключва трабанта и изскочи от прикритието си.
— Другарю Константино-о-в — извика Маляка.
Ауспухът изхвърли гъст облак дим и колата потегли, Маляка се почеса по челото с книжното руло, което държеше в ръката си.
След малко при него пристигна Камен, захилен до уши.
— Страшен номер! — каза той и посегна към рулото. — Я да видя.
Разгъна го. От вътрешната страна то идеално имитираше счупено стъкло.
— Татко го донесе от Франция — каза Маляка. — Довечера ще го лепи на колата на чичо ми.
Изведнъж усетиха, че има някой зад гърба им и стреснати се обърнаха. Стоименов, човекът, който така трудно даде съгласие да си направят игрище, надничаше зад раменете им.
— Това го скрийте — посъветва ги той и пипна с пръсти набраздената хартия. — Какво ли не е измислил човешкият мозък! — каза той доволен и отмина.
Едва сега Маляка забеляза подутото, мораво ухо на Камен.
— Баща ти ли? — попита той.
— Да, но ми се извини.
— Колкото и да ти се е извинил…
Решиха да си научат уроците и да слязат да поиграят. А и трябваше да помислят какво да предприемат по-нататък.