Докато се миеше в умивалнята, Камен се питаше дали има детски международни състезания. Сигурно! Няма начин детският отбор на София да не се срещне с детския отбор на Москва! Страшно му се ходеше в Москва. От там можеше да си купи най-различни технически пособия. Нямаше по-любимо занимание за него от техниката. Дядо му недочуваше — Камен прикачи към електрическия звънец светлинен сигнал. В кухнята и по стаите той монтира високоговорители свързани с грамофона. Щом станеше, баща му пускаше Лили Иванова и тя гърмеше из целия апартамент, като в почивна станция. Да не говорим за транзисторчето, което си направи. Ако отидеше в Москва, щеше да си купи цял комплект с прибори за фина работа, малки отверки, като часовникарските и разни там части. Знаеше, че в Москва всичко това е почти без пари.
Освежени от студената вода, децата тръгнаха през парка.
— Златните медали от чисто злато ли ги правят? — попита по едно време Маляка.
— Слушай, фастък — скастри го Пантата. — Ще подаваш на мене и няма да задаваш глупави въпроси!
Повече никой не се обади.
3.
Щом се прибра, Маляка отвори учебника по история. Очакваше да го изпитат. Започна да чете за хусистните войни, но мислите му хвърчаха другаде, Прочете на две, на три урока и измъкна вестник „Старт“.
По цялото протежение на първа страница бе снимката на капитана на българския национален отбор по баскетбол в момент на акция. Дълго я гледа.
Остави вестника и измъкна от гардероба кутия пълна със снимки. Отдели няколко и изряза от една собствената си глава. Постави я върху лицето на капитана на националния отбор. Хареса се като капитан. От къде пък да знае човек, може би един ден…
Маляка разлисти вестника. Една статия привлече вниманието му: „Бабинов разказва за тайните на успеха“. Под портрета на мъж с оплешивяла глава пишеше: Никола Бабинов, старши треньор на българския национален баскетболен отбор.
Статията не прочете, но заглавието и снимката на този симпатичен мъж го наведе на една мисъл. В телефонния указател на буквата „Б“ имаше трима Никола Бабиновци. Провери по телефона точно кой е треньорът, преписа си на листче адреса и излезе.
След двайсет минути натисна звънеца на Бабинов. Отвори му самият той.
— Какво има?
— Може ли да поговорим?
Стаята, в която го покани Бабинов, беше осеяна със снимки — Бабинов получава купа, Бабинов пред мавзолея на Ленин, Бабинов пред Айфеловата кула… И къде ли не. Колекцията от най-различни сувенири говореше за триумфалното му шествие по света. И снимките, и сувенирите възбуждаха още повече въображението на Маляков.
— Слушам те, момченце — каза Бабинов.
— Искам да взимам уроци.
— Уроци ли?
— Уроци!
— Имаш грешка!
— Нямам. Вие сте Никола Бабинов, треньор на българския национален отбор по баскетбол.
— Е, какви уроци искаш тогава от мен?
— По баскетбол!
— По баскетбол?
— Защо по цигулка да може, по френски да може, а по баскетбол да не може?
— Може би защото няма родител, който да даде пари за уроци по баскетбол!
— Знам, но аз ще казвам, че съм на френски.
Бабинов се смя много. В този хлапак имаше нещо повече от симпатично.
— Слушай, моето момче — каза той, — частни уроци не ти трябват. Ти и без частни уроци ще станеш голям баскетболист.
— Мислите ли?
— Сигурен съм.
— Благодаря!
Маляка стана да си ходи.
Бабинов го изпрати много любезно. Дори му подари книжката „А, Б на баскетболната игра“. Надписа му я: „На бъдещия изтъкнат баскетболист Димитър Маляков, от автора“. Маляка се трогна, нямаше друга книга с автограф. Стисна му ръката.
— Ще я науча наизуст! — обеща той.
— Чак пък наизуст!
Маляка тръгна бавно по стълбите. Спря се. Бабинов стоеше още на площадката.
— Какво?
Маляка се подвоуми. Искаше му се да попита каква е заплатата на един национал. Но се отказа.
— Много ви благодаря! — рече Маляка и хукна надолу.
4.
Въпреки очакванията „чистката“ сред трениращите продължи. Пангаров се държеше безкомпромисно и безмилостно. Стоян, едно момче от шести „г“, отстрани заради това, че закъсня с десет минути. Пангаров знаеше съвсем точно кого ще изгони, но не бързаше, дебнеше подходящ момеят, искаше изхвърлянето на набелязаните жертви да има възпитателен ефект върху децата. И ето Стоян закъсня.
— Разрешете да вляза? — помоли той.
— Не разрешавам! — извика силно Пангаров, за да чуят и останалите. Те загряваха около игрището.
Спряха да тичат и се обърнаха към първия ред на трибуната, където се разиграваше комедията.