8.
Добролюб, новият приятел на Маляка, приглаждаше алаброса си пред огледалото в банята. Остана да стърчи един кичур. Плю в дланта си, за да го приглади. От плюнката по-сигурно средство за тази цел няма още открито.
Добролюб беше също в шести клас. Порасна твърде различен от другите деца. Научи азбуката още на четири години, на пет години вече четеше братя Грим, а когато постъпи в първи клас, знаеше толкова много, че останалите деца в класа не го разбираха. Знаеш ли много, не те разбират — това беше първата философска сентенция на Добролюб. Каза я на директора на училището, когато ги извикаха да даде обяснение защо е извадил пружинките от химикалките на целия клас.
— Защото ме закачат!
— Защо те закачат?
— Защото не ме разбират.
— Защо не те разбират?
На това място Добролюб изрече сентенцията си. Каза още, че ако беше по-силен, нямаше да си играе тайно да маха пружинките на двадесет и девет химикалки, а щеше да набие притежателите им и толкова.
— Много философствуваш ти — скастри го директорът. — Има да патиш!
Така директорът пръв прозря, че Добролюб ще се ориентира към философията.
Палавият кичур прилепна към останалата коса и Добролюб тръпна. В антрето се чуваше пиано — свиреше майка му. Тя преподаваше в консерваторията, а изнасяше и самостоятелни концерти. Прибереше ли се в къщи, сядаше на пианото и упорито свиреше, понякога с часове.
Добролюб се поколеба дали да я безпокои. Отвори вратата към хола и извика:
— Мамо, аз излизам!
— Няма ли да учиш? — попита майка му, без да престане да свири.
— Имам работа! — отвърна Добролюб.
— Каква?
— По пионерска линия!
Добролюб лъжеше убедително и с лекота. В повечето случаи сам си вярваше. Както и сега, когато каза, че има работа по пионерска линия. Отиваше при Маляка да види какво е станало със светофарната уредба, така че за него това все пак спадаше към пионерските му задължения. А как умело само избягна да отговори на въпроса дали няма да учи?
Добролюб слезе от трамвая. В тази част на града не беше идвал. Хареса му, имаше повече простор от центъра. Намери улицата и тръгна по нея. Спря пред блока на Маляка, мина от задната страна. По баскетболното игрище и стоварените тухли разбра, че е намерил точния адрес.
— Знаеш ли в кой вход живее едно момче, дето му викат Маляка — попита той Тончо, който си играеше със Стефчо и Тошко.
— Знам!
— Извикай го!
Тончо се подчини веднага, не само защото тонът на Добролюб бе категоричен, а защото откак се провали гладната му стачка, големите деца го избягваха. Не играеха с него и въобще не му говореха.
Докато чакаше Тончо, Добролюб разгледа игрището. Маляка и приятелите му имаха право да се оплакват. Такова хубаво игрище в центъра е немислимо да се направи, къде ти място?!
— Скоро щял да се върне — изскочи от входа Тончо и отиде при двете близначета.
Добролюб извади носна кърпичка, постла я на тухлите и седна. По диагонала между двата блока съзря паркирания форд и веднага разбра, че е на Ташев. Видя и Ташев, който се връщаше от работа. Спря край колата си, заоглежда я. Нищо не липсваше!
Тончо зърна баща си и изтича при него.
— Червена точка ти нося! — похвали се той. — Знаех си стихотворението.
— Браво! — похвали го Ташев, взе го на ръце и го целуна по бузата.
— И две черни, обаче!
— Така ли? — правеше се на строг Ташев. — За какво?
— За плюене на другарче. Само един път го наплюх, а другарката ми сложи две черни точки.
— Друг път така да не правиш!
— След училище обаче го плюнах и за другата точка.
Ташев се засмя и пусна сина си да играе.
Добролюб се ядоса, че Ташев не го забеляза. Искаше му се да дойде и да му се скара дето е седнал на тухлите. Тогава Добролюб щеше да отговори, че не е седнал на тухлите му, а на задните си части. Ташев обаче се прибра, без да му направи забележка. Жалко!
Едно момче с анцуг и баскетболна топка, която тупкаше непрекъснато, привлече вниманието на Добролюб. Беше Пантата, но двамата още не се познаваха.
Пантата почувствува, че непознатото момче го гледа и мина към финтови движения, стрелба в килнатия кош и отново дрибъл. Изпускаше силно и до край поетия въздух и вдишваше отново дълбоко.
— Защо правиш това? — попита Добролюб.
— Тренирам! — отвърна Пантата, взе топката под мишница и започна да тича на място. — Аз съм от „Локомотив“!
— Затова ли пухтиш така?
Пантата се ядоса. Такова безразличие лъхаше от глупавите въпроси на това момче, че му идваше да го фрасне с топката по главата.
— Нищо не разбираш — отвърна Пантата — Дълбокото дишане прочиства белите дробове. Ти какво спортуваш?