В единия край Тончо си играеше с близначетата. От останалите деца нямаше и следа. Ташев погледна отляво на блока, бързо отиде на другия край и погледна оттам. Нямаше ги. Взе счупената тухла. Съедини двете парчета, като че ли щеше да я лепи, хвърли я отново върху купчината и се прибра.
— Този е страшен! — каза Добролюб.
Тримата наблюдаваха през процепа на оградата. Бяха се скрили в съседния двор.
— Смятам обаче, че ще го оправя!
В главата на Добролюб се беше зародила интересна идея.
9.
Рано на другата сутрин Добролюб пристигна в квартала на новите си приятели. Мъкнеше нещо голямо, кръгло, увито във вестници.
Две пресечки преди блока го чакаше Маляка. Увитият кръг, който Добролюб носеше под мишницата, му вдъхна уважение. Не знаеше какво е, но на Добролюб можеше да се разчита.
Спряха на пресечката преди блока. Добролюб погледна крайпътния знак — забранено за каруци. Разгъна кръга — носеше знак „спирането забранено“. Зачуди се на какво да стъпи, за да закачи знака. Маляка клекна на четири крака. Добролюб извади носната си кърпа, постла я на гърба му и миг след това върху стария знак стоеше нов.
Заеха удобна позиция за наблюдаване. Една лека кола спря до тротоара. Шофьорът погледна знака, учуду се, но премести колата си в съседната пряка.
— И Ташев ще направи същото — каза Маляка. — Ще си премести колата.
— А ние, знака — отвърна му Добролюб. — Той колата, ние знака. Ще го направим на маймуна. Ти остави това на мене.
Зърнаха Ташев. Отиваше на работа. Както винаги, отби се на поклонение при колата си. Огледа я от всички страни, попипа я и пое по улицата.
— Гали я, гали я, оставаше, само да я целуне! — каза разочарован Добролюб.
Съгласно решението от предишната вечер, наред с частния тормоз на Добролюб, трябваше да започне и изхвърлянето на тухлите по пионерска линия. Десетина деца се събраха, най-верните, както каза Камен. Пантата го нямаше. Бяха решили да не го викат.
Групата бъдещи национали направи конвейер. Тухлите бързо се стопяваха. Работеха така усилено, че от челата им струеше пот. Мълчаха. Дори и Добролюб престана да философствува.
— А Ташев знае ли за това? — викна от балкона Худерова.
— Защо да знае, защо да знае! — отвърна й вместо децата Стоименов. — Ние да не би да знаехме, че той ще строи гараж.
— Госпожа Гинка — обади се Шейтанова, — Зет ви на вас ще се сърди…
— Аз съм подписала, че могат да правят игрище — отвърна баба Гинка и се прибра, за да не поема повече отговорност.
В двора влезе милиционер. Като по даден знак децата прекратиха работа. Маляка дори си помисли, че идва да ги арестува и се сети за началника, при когото ходиха с Добролюб. Не им било това работата, нали?!
— На кого е колата? — попита милиционерът.
— На един тук — взе да мънка Маляка.
— И на двама да е, знаците трябва да се спазват! Чак сега милиционерът изглежда забеляза, че хлапетата бяха омърляни в тухлен прах.
— Каква е тази рапсодия в червено? — засмя се той.
— Почистваме игрището — отговори Добролюб, защото ставаше дума за рапсодия, а той бе дете на пианистка. — На тези деца е! — посочи той останалите.
— Браво! — похвали ги милиционерът. — Продължавай работата, продължавай!
Продължиха с повишен ентусиазъм.
— Не му мърда на Ташев глобата — смигна Добролюб. — И малко дупки в талона.
— Ако се сърди за тухлите, може ли да кажем, че имаме разрешение от милицията?
— Да, разбира се. Нали чухте, той каза „продължавайте, продължавайте!“ — отвърна Добролюб. — Аз съм свидетел!
Оставаха не повече от петдесетина тухли, когато при тях се втурна Сашо, момчето от шести „а“.
— Елате!
На улицата двама души, по указание на симпатичния милиционер, товареха колата на Ташев на колесник. Привързаха я, да не я загубят някъде по пътя и потеглиха.
Всички бяха доволни, а Добролюб просто сияеше. Чак такъв резултат от своя план не бе очаквал.
10.
Още щом се показа от ъгъла, Ташев забеляза, че колата му я няма. Изтича на мястото, където я беше паркирал и взе да се оглежда, сякаш търсеше следи. Следи не намери, но зърна тъща си.
— Къде ми е колата? — попита я той ни жив, ни умрял.
— Че къде ти е колата? — попита на свой ред баба Гинка.
— Откраднали са я! — отвърна напълно разстроен Ташев.
— Кога? — попита баба Гинка.
Ташев се обърна и хукна към улицата. Изведнъж осъзна, че време за губене няма. Добре, че районното управление на МВР се намира не много далеч.
— Ще я намерим — успокои го майорът, след като изслуша оплакването. — На части да е, пак ще я намерим.
— Как така на части! — подскочи Ташев.