— Ние си знаем как — отвърна майорът. — Имаме си начини. Една бурма да открием, по нея, по нея и всичко ще съберем.
Ташев изтри отчаян потта от челото си.
— Никъде няма резервни части! — промълви той сломен.
— И това знаем! Най-вероятно са я задигнали, за да я продадат на резервни части. Сега я разглобяват накъде, част по част…
Лицето на Ташев се свиваше от болка, като че лв него разглобяваха.
— Но ние ще ги пипнем, гражданино! Извинявайте, исках да кажа, другарю Ташев. Вие не сте последствен. Ще ви помоля да опишете точно каква марка е колата, цвят, година на производство, от къде е открадната и пр.
Докато майорът говореше, Ташев ровеше в портфейла си. Извади снимка и я подаде на майора.
— Това ще ви свърши ли работа?
— Какво е това! — гледаше майорът снимката в недоумяваше.
— Колата ми! Защото нали в службата, който прояви интерес, и аз я показвам.
— Да — въздъхна майорът и си помисли, че всякакви ги има на този свят. — Пишете, пишете! — подкани го майорът.
Ташев изписа седем листа за заявление, познаваше си колата отлично. След това тръгна уморен и отчаян по улицата. Като че беше изгубил интерес към всичко, което го заобикаляше с изключение на минаващите автомобили — все извръщаше глава с надеждата, че ще види своя. Така стигна до пресечката, където стоеше знакът „Спирането забранено“. Видя го и спря, сякаш напук на знака. Обхвана го съмнение, което бързо премина в убеждение. Да, знакът имаше две допълнителни! скоби, които го крепяха върху стария. Явно органите на КАТ нямаха тук никакъв пръст. Хитро измислено!
Злобна усмивка се появи на лицето му. Сега вече знаеше какво трябва да направи. Мина бързо покрай блока, но отзад, на двора, го очакваше нов удар: тухлите ги нямаше, а пясъкът беше разстлан. Всичко му стана ясно. Ако все още стоеше и не предприемаше нищо, то бе защото не знаеше какво да предприеме.
— Не е открадната!
Гласът стресна Ташев и той рязко се извърна. На входа стоеше Стоименов.
— Милицията я откара! — каза спокойно той, но нищо не можеше да прикрие безкрайното му задоволство. — Видях с очите си!
— Като видяхте с очите си, защо не казахте да не я вдигат! — кипна Ташев.
— Защото смятам, че милицията си знае работата! — отвърна невъзмутимо Стоименов и тръгна по пътя си.
Цялата кръв на Ташев се качи в главата му и тя заприлича на великденско яйце. Хукна след Стоименов, отмина го, без да го погледне, и продължи надолу по улицата.
Свари учителската стая оживена, като пред започване на час. Преподавателите взимаха дневници, тетрадки, учебни пособия.
— Кой е класен на шести „г“? — надвика всички Ташев.
Учителите извърнаха глави и погледнаха към ядосания странен посетител.
— Аз съм, какво има? — попита смутена Добрева.
— Вие сте класна на хулигани! — изсъска Ташев.
Учителите го погледнаха възмутени и Ташев разбра, че е прекалил. Омекна, дори се смути.
— Извинявайте — каза той, — трябваше да ви обясня.
Излязоха в коридора. Разговаряха цели десет минути. Добрева обеща на Ташев, че ще говори с децата и ще ги накара да върнат на място изхвърления строителен материал. Но Ташев никак не й се понрави.
11.
След като майката на Юлия посрещна Пантата не твърде любезно, той повече не стъпи у тях. Юлия разбра каква е причината, но не се отказа от първия си ученик. Предложи му тя да ходи при него. Пантата се поколеба, но се съгласи.
Юлия ходи един път. Сега Пантата я чакаше за втори път и беше решил, че ще е за последен. Нямаше никакво съмнение, че Камен ревнува. Не беше прав, но прав или неправ, защо да го дразни? А и присъствието на Юлия го смущаваше. Вместо да внимава, чудеше се как да й се изфука. Защо го правеше, сам не можеше да разбере.
Юлия пристигна навреме, поздрави го, седна до масата, разтвори учебника и каза:
— Да започваме. Прочете задачата и попита:
— Кое е неизвестното?
— Разстоянието между двата града — отвърна Пантата.
— Точно така! Следователно?
Пантата зачеса главата си с молива. Мислеше.
— Защо ми е всичко това? — каза той. — Аз ще стана спортист и ще обиколя света и без да знам разстоянието между тези два града.
Пак започваше да се хвали, чувствуваше го, но същевременно вярваше, че така ще бъде.
— Цапето е бил даже в Палма де Майорка.
— Кое Цапе?
— Треньорът на „Локомотив“! Казва, че имам златна китка. Всичко е от китката, какъв ъгъл ще придаде на топката, с каква сила и оттам, точността на попадението.
— Къде е това Палма де Майорка? — попита Юлия.
— Не знам точно, но ми звучи много далеч. Казах ли ти, че се отказах от пушенето.